Ала този път, докато броенето вървеше и се приближаваше към нулата, напрежението и на двата кораба бе почти осезаемо. На всички им беше ясно, че това е първият тест за покорството на Хал; единствено Флойд, Кърноу и семейство Орлови знаеха, че съществува още една система. Но дори те не бяха абсолютно сигурни, че тя ще задейства.
— На слука, „Леонов“ — пожела им Наземната контрола, разчела времето така, че съобщението да пристигне пет минути преди запалването. — Надявам се, че всичко върви гладко. Ако не ви създаде големи трудности, бихте ли могли да направите няколко снимки в едър план на екватора, дължина 115, докато се въртите около Юпитер? Там има някакво тъмно петно, вероятно от изригване — идеално кръгло с диаметър около хиляда километра. Прилича на сянката на спътник, но не може да е това.
Таня направи кратко съобщение, което с много малко думи изразяваше абсолютната липса на интерес към метеорологията на Юпитер тъкмо в този момент. Понякога Наземната контрола демонстрираше изумителна нетактичност и лош разчет на времето.
— Всички системи функционират нормално — обади се Хал. — Две минути до запалването.
Странно, помисли си Флойд, как терминологията надживява технологията, която я е породила. Само ракетите с химическо гориво можеха да бъдат запалени; дори ако водородът в ядрена или плазмена ракета влезеше в контакт с кислорода, щеше да е твърде горещо, за да се запали. При такива температури всички съставки се разпадаха на съставящите ги елементи.
Умът му бродеше и търсеше още примери. Хората — особено по-възрастните — все още казваха, че поставят филм във фотоапарата или бензин в колата. Дори в студиата се чуваше думата „лента“ макар че тя включваше две поколения остаряла технология.
— Една минута до запалването.
Мисълта му се върна към онова, което ставаше в момента. Точно тази минута бе от най-голямо значение; повече от сто години вече по всички ракетни площадки и космодруми това бяха най-дългите шейсет секунди, съществували някога. Безброй пъти бяха свършвали с трагедия; ала хората си спомняха само победите. Как ли ще свършим ние?
Съблазънта още веднъж да напипа прекъсвача в джоба си бе почти неустоима, макар логиката да му подсказваше, че разполагат с достатъчно време за коригиращи действия. Ако Хал не успееше да изпълни програмата, нямаше да стане кой знае какво — нямаше да е трагедия. Истински критичната точка щеше да настъпи, когато обикалят около Юпитер.
— Шест… пет… четири… три… две… едно… ЗАПАЛВАНЕ!
Отначало тласъкът бе едва доловим; отне им почти минута, за да постигнат една десета G. Въпреки всичко екипажът заръкопляскa и спря едва когато Таня им направи знак да пазят тишина. Трябваше да се направят множество проверки; дори Хал да беше на висота — а както изглежда беше, — имаше толкова неща, които можеха да се повредят.
Антената на „Дискъвъри“ — която бе под влияние на тягата от инерцията на „Леонов“ — не бе изчислена за подобни въздействия. Главният проектант на кораба, сега в пенсия, се бе заклел, че границата на безопасност бе задоволителна. Но можеше и да греши, а известно е, че всеки материал се износва при ползване в космоса дълги години…
А лентата, която крепеше двата кораба един към друг, можеше да не е поставена както трябва; корабите можеха да се приплъзнат, възможно беше „Дискъвъри“ да не бъде в състояние да коригира центъра на тежестта с хилядата тона върху себе си. Флойд можеше да измисли дванайсет неща, които биха могли да излязат от строя; мисълта, че обикновено се случваше тринайсетото, бе слабо утешение.
Но минутите се влачеха спокойно; единственото доказателство, че двигателите на „Дискъвъри“ работеха, бе случайната гравитация, причинена от изтласкването, и съвсем слабите вибрации в стените на корабите. Йо и Юпитер продължаваха да висят на същото място, където се виждаха от седмици, в противоположните страни на небето.
— Отделяне след десет секунди. Девет… осем… седем… шест… пет… четири… три… две… СЕГА!
— Благодаря, Хал. На копчето.
Ето още един израз, вече съвсем остарял; поне едно поколение вече не използваше копчета, а меки бутони, които едва се докосваха. Но не за всичко; в критични случаи най-добре беше да използваш копче, което да се превърти с успокояващия си характерен звук „Щрак!“.