Ала петното ставаше все по-странно и по-странно. За първи път Флойд почувства определено безпокойство. До този миг не си бе помислил, че петното може да е нещо друго освен естествено образувание — някакъв трик, изигран от невероятно сложната метеорология на Юпитер. Учуди се.
Беше черно, като самата нощ. И толкова симетрично; когато започна да се вижда по-ясно, то се появи като идеален кръг. И все пак не бе с резки контури; краищата му бяха странно мъгляви, като че ли не бе съвсем на фокус.
Въобразяваше ли си, или бе започнало да расте, още докато го наблюдаваше? Бързо прецени, че диаметърът му беше вече две хиляди километра. Малко по-малък от все още наблюдаващата се Европа, ала много по-тъмен — нямаше никаква опасност да ги обърка.
— Да погледнем — обади се Василий със снизхождение. — Какво си мислиш, че си открил? О!… — гласът му замря и настъпи тишина.
Ето го, помисли си Флойд с внезапна ледена убеденост. Каквото и да е то…
Последно прелитане
Но като поразмисли след първоначалното си удивление, Флойд трудно можеше да види някаква опасност в разпростиращото се черно петно върху повърхността на Юпитер. Бе необикновено — необяснимо — но не чак толкова значително като критичните събития, които щяха да им се случат само след седем часа. Най-важното беше да извършат успешно запалването, когато стигнат близо до Юпитер; на път за дома ще имат много време да наблюдават тайнствени черни петна.
И да поспи; Флойд се бе отказал от опитите си да се унесе в сън. Макар че усещането за опасност — поне за познатата опасност — бе много по-слабо, отколкото при първото им приближаване до Юпитер, смесица от вълнение и предчувствия не му позволяваше да затвори очи. Вълнението беше естествено и разбираемо; ала предчувствието се дължеше на по-сложни причини. Флойд си имаше правило — никога да не се тревожи за неща, върху които няма абсолютно никакъв контрол; всяка външна заплаха навремени ще се разкрие и тогава ще може да й се въздейства. Въпреки това той не можеше да спре да се чуди дали бяха направили всичко, което зависеше от тях, за да защитят корабите.
Освен механичните аварии на борда, имаше още два източника за тревога. Макар че лентите, придържащи „Леонов“ и „Дискъвъри“ един до друг, не показваха признаци, че могат да се разхлабят, най-голямото изпитание все още предстоеше. Почти толкова критичен щеше да бъде и мигът на раздялата им, когато експлозивът с най-слаба мощност, предназначен да раздруса „Големия брат“, щеше да бъде използван в неудобна близост. И, разбира се, Хал…
Бе извършил маневрата по връщане в орбита със съвършена точност. Бе разиграл симулациите на прелитането покрай Юпитер до най-малката подробност, чак докато „Дискъвъри“ изразходва и последната капка гориво без каквито и да е коментарии или възражения. Макар по предварителна уговорка Чандра грижливо да беше обяснил какво се опитват да правят, дали Хал наистина разбираше какво става?
Флойд имаше една първа грижа, която през последните няколко дни се бе превърнала почти във фикс-идея. Представяше си как всичко върви гладко, корабите са към края на последната маневра, огромният диск на Юпитер е само на стотици километри под тях и тогава Хал прочиства с електронен звук гърлото си и проговаря:
— Доктор Чандра, имате ли нещо против да ви задам един въпрос?
Не стана точно така.
Голямото Черно Петно, както, разбира се, го кръстиха, постепенно изчезваше от погледа им поради плавното въртене на Юпитер около оста си. След няколко часа увеличаващите скоростта си кораби щяха да го стигнат откъм неосветената половина на планетата, ала това бе последната възможност да се наблюдава на слънчева светлина.
То продължаваше да расте с необикновена скорост; през последните два часа размерите му се удвоиха. Напомняше на мастилено петно, което се разстила в чаша вода, но запазваше чернотата си. Границите му — сега те се движеха със скорост близка до тази на звука в юпитеровата атмосфера — все още бяха странно замъглени и извън фокус; при най-голямата мощност на корабния телескоп най-после причината се изясни.
За разлика от Голямото Червено Петно, Голямото Черно Петно не бе непрекъсната структура; бе съставено от безброй дребни петънца, като огромна щампа, гледана под микроскоп. По-голямата част от петната бяха тъй наблизо, че почти се докосваха, ала по краищата разстоянието помежду им се увеличаваше и Петното завършваше с ореол, а не с ясно очертана линия.