Тайнствените петна наброяваха може би около милион и бяха определено продълговати — елипси, а не окръжности. Катерина, човекът с най-слабо развитото въображение на борда, изненада всички с думите, че сякаш някой е взел торба ориз, боядисал го е в черно и го е разсипал по повърхността на Юпитер.
А сега Слънцето падаше зад огромната бавно стесняваща се арка на осветената страна и само за миг „Леонов“ се озова в юпитеровата нощ на среща със Съдбата. Последното запалване щеше да започне след по-малко от трийсет минути и всичко щеше да стане много бързо.
Флойд се запита дали трябва да отиде при Чандра и Кърноу, които наблюдаваха „Дискъвъри“. Но нямаше какво да прави; при спешност само щеше да им се пречка. Апаратчето за изключване бе в джоба на Кърноу, а Флойд бе сигурен, че реакциите на по-младия бяха доста по-бързи от неговите собствени. Ако ХАЛ проявеше и най-малката следа от непредвидено поведение, щеше да бъде изваден от строя за по-малко от секунда, ала Флойд знаеше, че подобни екстремни мерки нямаше да бъдат необходими. Тъй като му бе разрешено да постъпва както намери за добре, Чандра им сътрудничеше при извършването на процедурите по ръчното управление, при положение че подобна нежелателна необходимост възникне. Флойд бе сигурен, че ще му се окаже доверие да изпълни задължението си — колкото и да съжаляваше.
Кърноу не бе чак толкова сигурен. Би бил по-щастлив, каза той на Флойд, ако разполагаше с още възможности във формата на още едно апаратче за прекъсване — за Чандра. Междувременно нямаше какво да правят, освен да чакат и наблюдават приближаващата се сянка на неосветената половина, едва видима при отразената светлина на преминаващите спътници, светлината на фотохимически реакции и честите титанични светкавици от гръмотевичните бури, които бяха по-големи от земното кълбо.
Слънцето премигна, изчезна в миг зад огромния глобус, към който бавно се приближаваха. Когато го видеха отново, щяха да бъдат на път към дома.
— Двайсет минути до запалването. Всички системи в номинална стойност.
— Благодаря, Хал.
Дали Чандра бе съвсем искрен, когато заяви, че Хал щял да се обърка, ако някой друг му заговори, чудеше се Кърноу. Говорил съм му много пъти, когато наоколо е нямало никой, и винаги ме е разбирал отлично. Само че сега нямаше много време за приятелски разговори, макар че щяха да помогнат да се намали напрежението.
Какво ли си мисли Хал наистина? — ако изобщо мисли — за мисията? През целия си живот Кърноу се бе пазил да си задава абстрактни философски въпроси: Аз съм дялан камък, често твърдеше той, макар че в космическите кораби не се срещаха такива под път и над път. Преди щеше да се смее на идеята си, но сега се замисли: Дали Хал усеща, че скоро ще го изоставят и ако е така, ще се противопостави ли? Кърноу почти докосна копчето на прекъсвача в джоба си, но отдръпна ръка. Правеше го тъй често, че Чандра можеше да заподозре нещо.
За стотен път изрепетира последователността на събитията, които трябваше да се случат през следващия час. В мига, в който горивото на „Дискъвъри“ щеше да свърши, те щяха да прекъснат всички системи, освен основните и да се втурнат на „Леонов“ през свързващия ги тунел. Самият тунел щеше да бъде прекъснат, експлозивите щяха да бъдат запалени и корабите щяха да се разделят — щяха да запалят двигателите на „Леонов“. Ако всичко вървеше по плана, разделянето щеше да се извърши тъкмо когато се приближаха най-много до Юпитер; това щеше да им даде максимално преимущество поради гравитационната маса на планетата.
— Петнайсет минути до запалването. Всички системи действат номинално.
— Благодаря, Хал.
— Между другото — обади се Василий от другия кораб, — отново настигаме Голямото Черно Петно. Чудя се дали ще можем да видим още нещо.
Надявам се да не видим, помисли си Кърноу; вече видяхме достатъчно. Въпреки това той хвърли поглед на образа, който Василий предаваше върху монитора на телескопа.
Отначало не видя нищо, освен слабо светещата тъмна половина на планетата; след това на хоризонта той зърна сплескана в предната си част окръжност от по-дълбока тъмнина. Те се движеха към нея с невероятна скорост.
Василий увеличи интензитета на светлината и целият образ блесна като омагьосан. Най-после Голямото Черно Петно се завъртя в безбройните си еднакви елементи… Господи, мислеше си Кърноу, не мога да повярвам!
Дочу възклицанията на изненада от „Леонов“; останалите бяха направили същото откритие, и то в същия миг.