Юпитер изпълваше цялото небе; планетата бе само на петстотин километра от тях и те можеха да видят само малка част от повърхността й — не повече, отколкото човек виждаше и на Земята от височина петдесет километра. Когато очите му привикнаха към слабата светлина, по-голямата част от която бе отражение от ледената повърхност на далечна Европа, Флойд забеляза изненадващо количество подробности. Осветлението нямаше никакъв цвят — с изключение на лек нюанс на червено тук-там — ала структурата на облаците бе тъй ясно различима, че той видя ръба на малка циклонна буря, напомняща овален остров, покрит със сняг. Голямото Черно Петно отдавна бе останало зад тях и те щяха да го видят отново чак когато си тръгнат към къщи.
Там долу, под облаците, пробляскваха случайни светлини, много от които очевидно причинени от юпитеровия еквивалент на земните светкавични бури. Ала други светлини и проблясъци траеха по-дълго и бяха с по-несигурен произход. Понякога светлинните пръстени се разпростираха като ударни вълни от централен източник; тук-там се появяваха въртеливи лъчи и лъчи във формата на ветрило. Малко въображение бе нужно, за да решат, че са доказателство за технологическата цивилизация там долу под облаците — светлините нa градове, прожекторите на някое летище. Ала проучванията на радари и балони отдавна бяха доказали, че хиляди километри надолу, та чак до недостижимия център на планетата, не съществуваше нищо твърдо.
Полунощ на Юпитер! Последният поглед отблизо представляваше вълшебна интерлюдия, която щеше да помни през целия си живот. Наслаждаваше й се още повече, защото сега вече нищо не можеше да излезе от строя; дори да се появи някаква повреда, нямаше никаква причина да укорява себе си. Бе направил всичко, зависещо от него, за да осигури успеха на мисията.
В помещението цареше тишина; никой не искаше да говори, докато килимът от облаци плавно се разстилаше под тях. На всеки няколко минути Таня или Василий обявяваха състоянието на горенето; когато горенето на „Дискъвъри“ бе към края, напрежението отново започна да се покачва. Това бе критичният момент — а никой не знаеше точно кога ще настъпи. Съществуваха съмнения по отношение на точността на манометрите за горивото и горенето щеше да продължи до пълното изпразване на резервоарите.
— Очаквано разделяне след десет секунди — обяви Таня. — Уолтър, Чандра, пригответе се за връщане. Макс, Василий, бъдете в пълна готовност. Пет… четири… три… две… едно… нула!
Не настъпи никаква промяна; слабият писък откъм двигателите на „Дискъвъри“ все още достигаше до ушите им през дебелината на двата корпуса, тежестта от тягата продължаваше да тегне върху крайниците им. Късметлии сме, помисли си Флойд; манометрите сигурно отчитаха по-ниска стойност. Всяка секунда допълнително горене бе добре дошло; можеше дори да бъде решаваща — живот или смърт. Колко странно бе да чуваш възходящо, а не низходящо броене!
— …пет секунди…десет секунди… тринайсет секунди… Ето я щастливата тринайсетица!
Безтегловността и тишината се върнаха. И на двата кораба избликна радост. Бързо отмина, тъй като имаше още доста работа работа, която трябваше да свършат много бързо.
Флойд се съблазняваше да слезе в херметическото помещение, за да поздрави Чандра и Кърноу, още щом пристигнат на борда. Но само щеше да пречи; там нямаше да има много място, тъй като Макс и Саша се подготвяха за евентуалното си излизане, а тунелът, свързващ корабите, бе прекъснат. Ще ги чака тук, за да поздрави завръщащите се герои.
Сега той се отпусна още повече — може би от осем до седем по десетичната скала. За първи път от много седмици забрави за прекъсвача. Никога нямаше да им потрябва; Хал се бе справил блестящо. Дори да желаеше, нищо не можеше да стори, за да повлияе на мисията, тъй като и последната капка гориво на „Дискъвъри“ бе изразходвана.
— Всички са на борда — обяви Саша. — Люковете са запечатани. Ще запаля експлозивите.
Когато експлозивите бяха детонирани, не се чу и най-слабият звук, което изненада Флойд; той очакваше, че все пак някакъв шум ще достигне до тях, посредством стоманените ленти, свързващи двата кораба. Ала нямаше съмнение, че всичко вървеше по предварителния план, защото „Леонов“ подскочи в серия от слаби трептения, сякаш някой го удряше по бронята. Минута по-късно Василий детонира експлозивите.
— Свободни сме! — извика той. — Саша, Макс, няма да има нужда от вас! Всички да се върнат в хамаците си — запалване след сто секунди!