Ала и времето на машините отмина. В безкрайното си експериментиране те се бяха научили да складират познанието в структурите на самия космос и да запазват мислите си за вечността в ледени решетки от светлина. Можеха да се превърнат в същества от радиация, освободени поне от тиранията на материята.
Ето че сега се бяха превърнали в чист вид енергия; а в хиляди светове празните черупки, които бяха зарязали, потръпнаха в безумния танц на смъртта, после потънаха в забвение. Те бяха господари на Галактиката, не бяха подвластни на времето. Можеха да се скитат, където си поискат сред звездите, и да проникват като лека мъгла през най-малките процепи на време и пространство. Ала въпреки божествената си власт те не бяха забравили напълно своя произход — топлата луга на изчезналото море.
Продължаваха да извършват наблюдения чрез експериментите, започнати от техните предци преди много, много години.
Запалването
Никога не бе очаквал, че отново ще се върне, още по-малко с толкова странна мисия. Когато влезе в „Дискъвъри“, корабът следваше отдалече плаващия „Леонов“ и още по-бавно се изкачваше към апогея на Юпитер; най-високата точка на орбитата му се намираше сред външните спътници. Множеството уловени от гравитационното поле комети през отминалите векове се въртяха около Юпитер в същите продълговати елипси, в очакване на по-силни гравитации, които да решат окончателно съдбата им.
Животът бе напуснал познатите коридори и пасажи. Мъжете и жените, които бързо бяха разбудили кораба, се подчиниха на предупреждението му; все още можеше да са в безопасност — макар да бе твърде невероятно. Но в последните отминаващи минути той разбра, че онези, които контролираха действията му, не винаги можеха да предскажат изхода от космическата си игра.
Все още не бяха придобили затъпяващата скука на абсолютното всемогъщество; експериментите им не винаги бяха успешни. Разпръснати из Вселената, съществуваха доказателства за множество неуспехи — някои толкова незабележими, че се бяха изгубили сред космоса, други тъй отличителни, че вдъхваха объркване и благоговение сред астономите на хиляди светове. Оставаха само няколко минути, преди да настъпи изходът, и тук, през тези последни минути той отново бе насаме с Хал.
В по-ранното си съществуване двамата общуваха единствено чрез непохватното средство — думите, набрани на клавишите или изречени по микрофона. Сега мислите им се сляха със скоростта на светлината:
— Чуваш ли, Хал?
— Да, Дейв. Но къде си ти? Не те виждам на нито един от мониторите си.
— Това не е важно. Имам нови инструкции за теб. Радиацията от Юпитер по канали Р23 през Р35 бързо нараства. Ще ти дам набор от граничните стойности. Когато бъдат достигнати, ще насочиш антената с дълъг обхват към Земята и ще предадеш следното съобщение толкова пъти, колкото ти е възможно…
— Но това ще означава да прекъсна връзката с „Леонов“. Няма да мога да предавам наблюденията си върху Юпитер според програмата на доктор Чандра.
— Правилно; но ситуацията се промени. Приеми Отмяната на приоритетните задачи Алфа. Ето координатите: АЕ-35.
За частица от микросекундата случаен спомен нахлу в потока на съзнанието му. Колко странно — отново щеше да се занимае с Антена АЕ-35, съобщението за чиято повреда бе довело до кончината на Франк Пуул! Този път цялата верига бе като отворена пред очите му, ясна, както навремето линиите на дланта му. Не можеше да има фалшива тревога; вече нямаше опасност от такова нещо.
— Инструкциите са приети, Дейв. Хубаво е, че отново ще работя с теб. Точно ли изпълних целите на мисията?
— Да, Хал, справи се много добре. Сега има едно последно съобщение, което трябва да предадеш на Земята — а то ще бъде най-важното, което някога си изпращал.
— Моля ти се, дай ми го, Дейв. Но защо казваш „последно“?
Защо наистина? Цели милисекунди той мисли върху въпроса. И докато мислеше, осъзна празнотата, която не бе забелязал преди. Тя е била тук, ала преградата от нови експерименти и сензации я беше скривала.
Знаеше нещо за плановете им; те имаха нужда от него. Много добре, и той имаше нужди — и може би поради модела си имаше дори емоции. Тук бе последната му връзка със света на хората и с живота, който бе живял.
Бяха изпълнили предишното му изискване; интересно бе да изпита докъде се простира благоволението им — ако, разбира се, можеше да употреби този термин. Лесно щеше да им бъде да направят онова, за което ги молеше; вече му бяха дали предостатъчно доказателства за своята мощ, когато ненужното тяло на Дейвид Боумън беше неочаквано унищожено, без да се слага край на самия Дейвид Боумън.