Флойд бе тъй удивен, че за миг не свърза нахлуващата светлина с Юпитер; първата мисъл, пробляснала в ума му, бе: Супернова! Отхвърли това обяснение още в мига, в който му хрумна; дори най-близката съседка на Слънцето, Алфа Кентавър, не можеше да се мери с божествената гледка.
Внезапно светлината избледня; Саша бе включил външните защитни козирки. Вече бе възможно да се взрат пряко в източника и да видят, че е като връх на карфица — още една звезда без каквито и да е размери. Нямаше нищо общо с Юпитер; когато само преди няколко минути Флойд бе погледнал към планетата, тя бе четири пъти по-голяма от далечното, свито Слънце.
Добре че Саша наклони козирките. Миг по-късно мъничката звезда избухна — така, че дори през тъмните филтри бе невъзможно да я наблюдават с незащитено око. Ала последният оргазъм на светлината продължи само част от секундата; после Юпитер — или онова, което преди бе Юпитер — започна отново да се разширява.
Продължи да се разширява, докато стана много по-голямо от преди трансформацията си. Скоро светлината започна бързо да избледнява и достигна блясъка на Слънцето; сега Флойд видя, че това бе фактически куха черупка, защото централната звезда все още бе ясно видима в сърцевината й.
Бързо пресметна наум. Корабът бе на повече от една светлинна минута от Юпитер, а разширяващата се черупка — превърнала се сега в пръстен с осветени ръбове — вече покриваше една четвърт от небето. Това означаваше, че се приближава към тях с — Господи! — почти с половината от скоростта на светлината. Само след няколко минути щеше да обхване кораба.
Дотогава никой не бе промълвил и дума от първото съобщение на Саша. Някои опасности са толкова великолепни и извън границите на нормалното човешко преживяване, че разумът отказва да ги възприема като реални и наблюдава приближаването на обречеността без никакво чувство на страх. Човекът, който наблюдава помитащата всичко приливна вълна, падащата лавина или въртящата се фуния на торнадото и не прави опити да ги избегне, не е непременно парализиран от страх, нито пък се е предал на неизбежната съдба. Той просто не може да повярва, че онова, което виждат очите му, го засяга лично. Като че ли се случва с някой друг.
Както можеше да се очаква, Таня първа развали магията с цяла серия заповеди, които накараха Василий и Флойд да изтичат на мостика.
— Какво ще правим сега? — попита тя, когато тримата се събраха.
Не можем да избягаме, нали? — помисли си Флойд. — Но вероятно бихме могли да променим шансовете.
— Корабът е с широката си страна към заплахата — каза той. — Не бихме ли могли да се извърнем така, че да представляваме по-дребна мишена? Да преместим колкото е възможно по-голяма част от масата си между него и нас, така че да се превърнем в радиационен щит?
Пръстите на Василий вече летяха по клавишите.
— Прав си, Уди — макар че вече е твърде късно що се отнася до гама-лъчите и рентгеновите лъчи. Но може да има и по-бавни неутрони и алфа-лъчи, а един Бог знае какво ли още ни чака по пътя.
Кълбата светлина се заспускаха надолу по стените, когато корабът се заобръща колебливо около оста си. Скоро съвсем изчезнаха; сега „Леонов“ бе обърнат така, че всъщност практически всичката му маса лежеше между уязвимия човешки товар и приближаващата се черупка от радиация.
Дали ще усетим ударната вълна, чудеше се Флойд, или разширяващите се газове са твърде разредени, за да имат някакво физическо въздействие върху нас? Наблюдаван от вътрешните камери, огненият пръстен почти обхвана цялото небе. Ала бързо избледняваше; дори се виждаха някои от по-ярките звезди. Ще оживеем, помисли си Флойд. Бяхме очевидци на унищожението на най-голямата планета и оцеляхме.
Не след дълго камерите показваха единствено звезди — какво от това, че една от тях бе милиони пъти по-ярка от останалите? Огнените кълба, изригнали към тях от Юпитер, преминаха на безопасно разстояние, колкото и да бяха страховити. На разстоянието, на което се намираха от източника си, единствено апаратурата на кораба регистрираше преминаването им.
Напрежението на борда бавно спадна. Както винаги при подобни обстоятелства, хората започнаха да се смеят и глупаво да се шегуват. Флойд едва ги чуваше; освен облекчението, че още е жив, той усещаше някаква тъга.
Нещо велико и чудесно бе разрушено. Юпитер със своята красота и великолепие и с Тайните-Които-Никога-Няма-Да-Бъдат-Разгадани повече не съществуваше. Бащата на боговете бе унищожен в разцвета на силите си.