Като най-възрастен сред пътниците — според всякакви изчисления — на него беше предоставена привилегията да извърши първите ИВА. И нямаше начин да си избере друг спътник.
— ИВА с Ива! — изкиска се Михайлович. — Невъзможно е да устоите! Въпреки че — добави той, многозначително ухилен — тези проклети костюми няма да ви позволят да опитате дейностите извън кораба, които бихте предпочели.
Ива се беше съгласила без колебание, но и без особен ентусиазъм. „Това — помисли си Флойд кисело — беше типично за нея.“ Не би било съвсем точно да кажем, че той изведнъж бе лишен от илюзиите си — на тази възраст те и без това бяха малко, — но се почувства разочарован. И то повече от себе си, отколкото от Ива; тя не можеше да бъде критикувана или възхвалявана — също като Мона Лиза, с която често я сравняваха.
Сравнението бе нелепо; Джокондата беше загадъчна, но определено нямаше еротично излъчване. Магията на Ива се криеше в уникалното съчетаване и на двете плюс известна доза невинност, за да се поддържа някакъв баланс. Половин век по-късно следите от тези три съставки все още личаха, поне за хората, които й бяха останали верни.
Това, което липсваше — както Флойд бе принуден да признае с тъга, — беше някаква истинска самоличност. Когато се опитваше да съсредоточи мислите си върху нея, той виждаше само ролите, които бе изпълнявала. Флойд неохотно би се съгласил с критика, който веднъж беше казал: „Ива Мерлин е отражението на всички мъжки желания; но огледалото няма свой собствен образ.“
А сега това единствено по рода си и загадъчно същество се носеше с него над повърхността на Халеевата комета. Заедно с техния водач се придвижваха по двата кабела, които се простираха над Долината на черния сняг. Той беше измислил името; изпитваше някаква детинска гордост от това, макар че то никога нямаше да се появи върху никаква карта. Не можеха да се съставят карти на свят, където географията беше променлива като времето на Земята. Той се наслаждаваше на удоволствието от гледката, която никой човек не бе виждал досега — и никога повече нямаше да види.
На Марс или на Луната човек понякога би могъл — с малко повече въображение и ако забрави за чуждото небе — да си представи, че е на Земята. Тук това бе невъзможно, защото високите — често надвиснали отгоре — снежни скулптури почти не се влияеха от гравитацията. Човек трябваше много внимателно да огледа околността, за да разбере къде е „горе“.
Долината на черния сняг беше необичайна, защото структурата й бе доста солидна — скални пластове, затънали в подвижни наноси от вода и лед, образуван от въглеводород. Геолозите все още спореха за произхода на скалите, някои от тях поддържаха хипотезата, че те всъщност са част от астероид, който се е сблъскал с кометата преди много векове. Корингс беше открил сложни смесици от органични съставки, които много приличаха на замръзнал катран — макар и да беше сигурно, че животът не е изиграл никаква роля за тяхното образуване.
„Снегът“, който покриваше повърхността на малката долина, не бе напълно черен; когато Флойд го освети с лъча на фенерчето си, той заблестя и заискри, сякаш беше обсипан с милиони микроскопични диаманти. Флойд се замисли дали на Халеевата комета наистина има диаманти: тук несъмнено имаше достатъчно въглерод за това. Но беше почти също толкова сигурно, че температурите и налягането, необходими за тяхното създаване, никога не бяха съществували.
Обзет от внезапен порив, Флойд протегна ръце надолу и загреба две шепи от снега: трябваше да опре краката си върху подсигури-телното въже, за да го направи, и се видя в комичната ситуация на играч на трапец, който върви по опънато въже — но с главата надолу. Крехката кора не оказа почти никаква съпротива, когато той зарови главата и раменете си в нея; след това дръпна леко въжето си и се показа заедно с шепата от повърхността на Халеевата комета.
От кристалния пух той направи топка, която точно прилягаше в ръката му и му се прииска да може да я почувства през изолацията на ръкавиците си. Тя лежеше там, черна като абанос, но все пак от нея изскачаха кратки светлинни проблясъ-ци, докато я въртеше от една страна на друга.
И изведнъж в неговото въображение тя стана кристално бяла — и той отново беше малко момче на мястото, където си играеше през зимата, заобиколен от призраците на своето детство. Дори можеше да чуе виковете на своите другарчета, които му се надсмиваха и го заплашваха със собствените си снаряди, направени от чистия сняг…
Споменът беше кратък, но разтърсващ, защото му донесе непреодолимо чувство на тъга. След цял един век той вече не можеше да си припомни образа на нито един от тези призрачни приятели, които стояха около него; но знаеше, че някога е обичал някои от тях.