Очите му се напълниха със сълзи и той стисна здраво топката от чуждоземен сняг. И тогава образът се изгуби: той отново се зърна в настоящето. Това не беше момент на тъга, а на триумф.
— Боже мой! — извика Хейуд Флойд и думите му отекнаха в малката ехтяща вселена на скафан-дъра му. — Аз стоя върху Халеевата комета — какво повече искам! Ако сега ме удари метеорит, няма да съжалявам за нищо!
Той изпъна ръце и изстреля снежната топка към звездите. Тя беше толкова малка и толкова тъмна, че почти веднага се изгуби, но той продължи да се взира в небето.
И тогава рязко — неочаквано — тя се появи във внезапна експлозия от светлина, щом лъчите на скритото слънце я докоснаха. Въпреки че беше черна като сажди, тя отрази достатъчно от този ослепителен блясък, за да може лесно да бъде видяна на фона на слабо осветеното небе.
Флойд гледаше към нея, докато най-накрая тя изчезна — може би се изпари, а може би се смали в далечината. Нямаше да оцелее задълго в бушуващия горе поток от лъчи; но колко хора биха могли да се похвалят, че са създали своя собствена комета?
Олд фешпфул
Внимателното изследване на кометата вече беше започнало, докато „Юнивърс“ все още се намираше в полярната сянка. Най-напред няколко едноместни ПВМ прелетяха внимателно над дневната и нощната страна, като отбелязваха всичко, което би представлявало интерес. Щом предварителните проучвания бяха завършени, групи от по петима учени извършиха полети с корабната совалка, като разполагаха екипировка и инструменти на стратегическите места.
Моделът „Лейди Жасмин“ беше много по-усъвършенстван от примитивните космически капсули от епохата на „Дискъвъри“, които можеха да действат само в лишена от гравитация среда. Това всъщност беше малък космически кораб, предназначен да превозва персонал и леки товари между намиращия се в орбита „Юнивърс“ и повърхността на Марс, Луната или спътниците на Юпитер. Главният пилот на „Лейди Жасмин“, който се отнасяше към нея като „благородна дама“, каквато всъщност си беше, протестираше с горчива насмешка, че да лети около някаква си нищожна малка комета е под нейното достойнство.
Когато капитан Смит се увери напълно, че Халеевата комета — поне на повърхността — не предлага никакви изненади, той премести кораба от полюса. Придвижването само с дванайсетина километра отведе „Юнивърс“ в един съвсем различен свят; от мъждивия здрач, който щеше да трае месеци наред, корабът премина в област, която беше познала цикъла на деня и нощта. И заедно със зазоряването кометата бавно започна да се съживява.
Когато Слънцето изпълзяваше над неравния, абсурдно приближен хоризонт, лъчите му се плъзваха под наклон в неизброимите малки кратери, които бяха надупчили кората. Повечето от тях оставаха бездейни, а тесните им гърла бяха запечатани от образуванията на минералните соли. Никъде другаде на Халеевата комета нямаше такива ярки цветове; те бяха подвели биолозите да мислят, че и тук се заражда живот, както това бе станало на Земята, под формата на морски водорасли. Мнозина все още не бяха изоставили тази надежда, макар че не искаха да си го признаят.
От някои други кратери към небето се издигаха тънки струйки пара, движещи се по неестествено прави траектории, защото нямаше ветрове, които да ги отклоняват. Обикновено нищо друго не се случваше в следващите един-два часа; и изведнъж, когато топлината на Слънцето проникнеше под замръзналата повърхност, Халеева-та комета започваше да бълва струи — както Виктор Уилис се бе изразил — „като стадо китове“.
Макар и образна, това не бе една от най-точните му метафори. Струите от дневната страна на Халеевата комета не бликаха на пре-секулки, а се разгръщаха равномерно в продължение на часове. И не се разпръсваха, за да паднат обратно на по-въРхността, а продължаваха да се издигат нагоре към небето, докато не се изгубеха в светещата мъгла, която се образуваше с тяхна помощ.
Отначало научният екип се отнасяше към гейзерите внимателно, като вулканолози, които се приближават към Етна или Везувий по време на някое от техните по-трудно предвидими състояния. Но скоро откриха, че изригванията на Халеевата комета, макар и често да изглеждаха страховити, бяха учудващо слаби и се държаха прилично; водата изскачаше със скоростта на обикновен пожарен маркуч и беше хладка. Секунди преди да бликне от подземния си резервоар, тя се превръщаше в смесица от пара и ледени кристалчета; Халее-вата комета беше забулена от несекваща снежна буря, която се вдигаше нагоре. Дори при тази скромна скорост на изхвърляне водата никога не се връщаше при своя източник. При всяка обиколка на Слънцето все повече от живителната течност на кометата се изливаше в ненаситния вакуум на пространството.