— Сходна еволюция, разбира се — каза докторът. — Същите задачи, същите решения на всяка планета. Погледнете Земята. Акули, Делфини, ихтиозаври — всички океански хищници трябва да имат една и съща основна структура. Но тази човка ме озадачава…
— Какво прави сега?
Създанието отново се бе показало на повърхността, но сега се движеше много бавно, сякаш беше изтощено след този гигантски скок. Всъщност то, изглежда, имаше проблеми — като че ли агонизираше; удряше с опашка по водата, без да се опитва да се придвижи в някаква определена посока.
Внезапно то избълва последното си ядене, обърна се с корема нагоре и остана да се полюш-ква безжизнено в слабото вълнение.
— 0, Господи — прошепна капитанът с тон, изпълнен с отвращение. — Мисля, че знам какво стана.
— Напълно чужда за нея биохимия — каза докторът; дори и той изглеждаше потресен от видяното. — Роузи все пак успя да вземе една жертва.
Морето на Галилей, разбира се, носеше името на човека, който бе открил Европа — както и той на свой ред носеше името на едно много по-малко море, но на друга планета.
Морето беше много младо, нямаше и петдесет години; и както повечето новородени, можеше да бъде доста палаво. Макар че атмосферата на Европа все още беше твърде рехава, за да създаде истински урагани, един постоянен вятър духаше откъм сушата, заобикаляща морето, към тропическата зона, в точката, над която блестеше Луцифер. Тук, в района, където цареше вечното пладне, водата непрекъснато вреше, макар че температурата, при тази рехава атмосфера, едва ли бе достатъчно висока, за да си направиш чаша хубав чай.
За щастие бурната област точно под Луцифер, над която непрекъснато се издигаше пара, се намираше на разстояние хиляда километра от тях; „Галакси“ беше кацнала в сравнително спокойни води, на по-малко от сто километра от най-близката суша. При максимална скорост корабът би могъл да измине разстоянието за част от секундата; но сега, докато се носеше под ниско увисналите облаци, които образуваха плътната обвивка на Европа, брегът им изглеждаше като най-отдалечения квазар. За да влоши още повече нещата — ако това бе възможно, — нестихващият вятър откъм сушата ги отнасяше в открито море. А дори и да успееха да се доберат до някой от девствените брегове на този нов свят, положението им едва ли щеше да изглежда по-розово от това, в което се намираха сега.
Но така поне щеше да бъде по-добре за „Галакси“; космическите кораби, макар и възхитително устойчиви на вода, рядко можеха да се използват в морето. „Галакси“ се носеше във вертикално положение, като потъваше и изплуваше с леко, но досадно люшкане; половината от екипажа вече беше хванал морска болест.
Първата задача на капитан Лаплас, след като прегледа доклада за щетите, беше да открие някой, който има опит в плаването с лодки — с всякаква форма и размери. Логично бе да се предположи, че между трийсет инженери по астронавтика и космически учени би трябвало да има доста мореплавателски таланти, и той веднага откри петима моряци аматьори и даже един професионалист — Пър-сър Франк Ли, който беше започнал кариерата си в корабните линии на Цанг, а след това се бе прехвърлил в космическите.
Макар че домакините касиери бяха свикнали да боравят повече със счетоводни машини (в случая на Франк Ли това беше едно двес-тагодишно сметало от слонова кост), отколкото с навигационни уреди, те все пак трябваше да държат изпити по основи на мореплаването. Ли никога не бе имал възможност да изпробва моряшките си умения; сега, почти на един милиард километра от Южно Китайско море, тази възможност му беше предоставена.
— Трябва да напълним с морска вода резервоарите за гориво — каза той на капитана. — Тогава ще плаваме по-надълбоко и няма да подскачаме така.
Изглеждаше глупаво да вкарат още вода в кораба и капитанът се поколеба.
— А ако заседнем на някоя плитчина?
Никой не направи логичната забележка „Какво значение има?“. Без големи спорове всички се бяха съгласили, че ще се чувстват по-добре на твърда земя — ако изобщо успееха да стигнат до нея.
— Винаги можем отново да изпразним резервоарите. Така или иначе ще трябва да го направим, когато стигнем брега, за да обърнем кораба в хоризонтално положение. Слава Богу, все още имаме мощност…
Последните му думи бяха приглушени; всички знаеха какво имаше предвид. Без спомагателния реактор, който задействаше системите за поддържане на живота, всички щяха да измрат за няколко часа. А сега, ако не възникнеше някоя повреда, корабът би могъл да ги поддържа за неопределено време.