— Вашият стар номер, когато скачихте „Леонов“ и „Дискъвъри“, за да се отдалечите от Юпитер, преди да е избухнал, ми даде една идея.
— Номерът не беше мой. Уолтър Кърноу го измисли.
— 0, не знаех, че е така. Разбира се, ние не разполагаме с втори кораб, който да ни даде тласък, но имаме нещо много по-добро.
— Какво искате да кажете? — запита Флойд, напълно объркан.
— Само не ми се смейте. Защо трябва да се връщаме на Земята, за да заредим гориво, когато Олд Фейтфул го изхвърля с тонове всяка секунда само на двеста метра от нас? Ако успеем да го използваме, можем да стигнем до Европа не за три месеца, а за три седмици.
Идеята беше толкова проста и същевременно толкова дръзка, че на Флойд му секна дъхът. Той веднага съзря половин дузина възражения, но никое от тях не изглеждаше достатъчно сериозно.
— Какво мисли за това капитанът?
— Не съм му казал; за това ми е необходима вашата помощ. Бих искал да проверите изчисленията ми и след това да му предложите идеята. На мен ще ми откаже, абсолютно съм убеден, и не мога да го виня за това. Ако аз бях капитан, щях да направя същото…
В малката каюта се възцари дълго мълчание. След това Хейуд Флойд каза бавно:
— Нека ви изложа всички причини, поради които това не може да бъде направено. А след това ще ми кажете къде греша.
Втори помощник Джолсън познаваше добре своя началник; капитан Смит никога досега не беше чувал по-налудничаво предложение…
Всички негови възражения бяха много добре обосновани и в тях почти липсваха или дори напълно отсъстваха следите от прословутия синдром „Това не е правено преди“.
— 0, на теория би могло да стане — призна той. — Но, човече, помислете за практическите проблеми! Как ще вкарате това нещо в резервоарите?
— Говорих с механиците. Ще преместим кораба до ръба на кратера — напълно безопасно е да се приближим на разстояние петдесет метра. В отсека, който не е оборудван, има водопроводна инсталация, която можем да изкъртим — след това ще прокараме тръбите до Олд Фейтфул и ще чакаме той да изригне; знаете, че е добре възпитан и можем да разчитаме на него.
— Но помпите ни не могат да действат при почти пълен вакуум!
— Те не са ни необходими; можем да разчитаме на скоростта на изригване на самия гейзер, която ще ни осигури приток от най-малко сто килограма в секунда. Олд Фейтфул ще свърши цялата работа.
— Но от него ще получим ледени кристалчета и пара, а не вода в течно състояние.
— Тя ще се кондензира на борда на кораба.
— Наистина сте обмислили всичко, нали? — каза капитанът с неохотно възхищение. — Но аз просто не мога да повярвам. Най-важното — достатъчно чиста ли е водата? Дали няма замърсители — особено въглеродни частици?
Флойд неволно се усмихна. Капитан Смит развиваше маниакална неприязън към саждите.
— Можем да отделим по-големите чрез филтър; останалите няма да попречат на реакцията 0, да — коефициентът на водородния изотоп тук, изглежда, е по-висок от този на Земята. Можете дори да получите допълнителна тяга.
— Какво мислят колегите ви за тази идея? Ако се отправим директно към Луцифер, може да минат месеци, преди да се приберат у дома…
— Не съм разговарял с тях. Но има ли значение, когато от това зависи животът на толкова много хора? Можем да стигнем до „Га-лакси“ седемдесет дни преди предвидената дата. Седемдесет дни! Помислете какво би могло да се случи на Европа през това време!
— Много добре разбирам значението на времевия фактор — отсече сърдито капитанът. — Той важи и за нас. Може да не ни стигнат провизиите за такова удължено пътуване.
„Сега вече се опъва за дреболии, помисли си Флойд, и сигурно знае, че това ми е известно. По-добре е да бъда тактичен…“
— За още няколко седмици? Не ми се вярва, че имаме толкова ограничени запаси. Но и без това ни хранехте прекалено хубаво. На някои от нас ще им се отрази добре, ако за известно време получават намалени дажби.
Капитанът успя да разтегне устни в ледена усмивка.
— Това го кажете на Уилис и Михайлович. Но се опасявам, че цялата идея е безумна.
— Нека поне да чуем мнението на собствениците. Бих искал да говоря със сър Лорънс.
— Не мога да ви попреча, разбира се — каза капитан Смит с тон, от който личеше, че му се иска да може. — Но зная много добре какво ще ви отговори.
Той обаче грешеше.
Сър Лорънс Цанг не се беше обзалагал от трийсет години; това вече не подобаваше на високото му положение в света на търговията. Но като млад той доста често правеше дребни залагания на конните състезания в Хонконг, докато едно пуританско правителство ги забрани в пристъп на опасения за обществения морал. Това е типична житейска ситуация, мислеше понякога тъжно сър Лорънс; когато можеше да прави залози, нямаше пари, а сега не можеше да се обзалага, защото най-богатият човек в света трябва да дава достоен пример на останалите.