— Повече от хиляда километра в секунда — почти четири милиона километра в час!
Удивлението в гласа на Виктор Уилис прозвуча съвършено искрено; никой не би могъл да се досети, че той бе запознат с орбиталните параметри почти толкова добре, колкото и капитанът. Едно от неговите качества бе умението да се постави на мястото на своите зрители, като не само предвиждаше техните въпроси, но и събуждаше интереса им.
— Точно така — отговори капитанът със сдържана гордост. — Движим се два пъти по-бързо от което и да е човешко същество, откакто съществува светът.
Това трябваше да бъде една от моите реплики, помисли си Виктор; той не обичаше да бъде изпреварван от човека, когото интервюираше, но като добър професионалист бързо се адаптира към ситуацията.
Виктор направи пауза, все едно, че сверява данните с прочутия си малък електронен бележник с неговия ярък указателен екран, който само той можеше да види.
— На всеки дванайсет секунди ние изминаваме разстояние, равно на диаметъра на Земята. И въпреки това ще ни бъдат необходими още десет дни, за да достигнем Юпи — ъъ, Луцифер! Това може да ни даде известна представа за мащабите на Слънчевата система…
— Капитане, зная, че това е деликатен въпрос, но през последната седмица много хора ме разпитваха за него.
„0, не! — изстена мислено Смит. — Пак нещо за тоалетните при нулева гравитация!“
— В момента, в който говорим, преминаваме точно през сърцето на астероидния пояс…
(„По-добре да ме беше питал за тоалетните“ — помисли Смит.)
— … и макар че досега космически кораб не е претърпявал сериозна повреда при сблъсък, не поемаме ли все пак доста голям риск? В края на краищата тук има буквално милиони тела, най-малките с размери на детска топка, които се движат в орбита в тази част на пространството. А само няколко хиляди от тях са отбелязани на картите.
— Повече от няколко: над десет хиляди.
— Но има милиони, за които не знаем нищо.
— Вярно е, но дори и да знаехме, това не би ни помогнало кой знае колко.
— Какво искате да кажете?
— Не можем да направим нищо.
— Защо?
Капитан Смит направи пауза, за да обмисли добре отговора си. Уилис беше прав — въпросът наистина бе деликатен; шефовете щяха да го пернат през ръцете, ако кажеше нещо, което би могло да разколебае потенциалните клиенти.
— Преди всичко космосът е толкова голям, че дори тук — както вие се изразихте, точно в сърцето на астероидния пояс — възможността за сблъсък е безкрайно малка. Надявахме се да ви покажем един астероид — най-доброто, с което разполагаме, е Хануман, с диаметър някакви си жалки триста метра. Най-близкото разстояние, на което ще се приближим до него, е четвърт милион километра.
— Но Хануман е гигант в сравнение с всички неизвестни отломки, които се носят наоколо. Не ви ли притеснява това?
— Горе-долу толкова, колкото вие бихте се притеснявали, че ще ви удари гръм на Земята.
— Всъщност това за малко не ми се случи в Пайк Пийкс, Колорадо — мълнията и гърмът се появиха едновременно. Но все пак признавате, че опасността съществува. Не увеличаваме ли риска, движейки се с такава шеметна скорост?
Уилис, разбира се, много добре знаеше отговора. Той отново се поставяше на мястото на легионите неизвестни слушатели на планетата, която с всяка изминала секунда оставаше с хиляди километри зад тях.
— Трудно е да ви го обясня, без да използвам математиката — каза капитанът (колко пъти беше произнасял тази фраза, дори и когато това не беше вярно!), — не съществува някаква определена зависимост между скоростта и риска. Да се ударите в каквото и да е при скоростта на космически кораб би било катастрофално. Ако сте застанали до една атомна бомба в момента, в който тя избухне, няма никакво значение дали е била от килотонния или мегатонния разряд.
Това не бе особено успокоително изявление, но беше най-доброто, което би могъл да каже. Преди Уилис да задълбочи нещата, той продължи бързо:
— И нека ви напомня, че този — ъъ — незначителен допълнителен риск, който поемаме, е в името на една благородна цел. Един-единствен час може да спаси живота на много хора.
— Да, сигурен съм, че всички ние оценяваме това. — Уилис направи пауза. Мислеше да добави: „…и аз съм на същия кораб“, но се отказа. Можеше да прозвучи нескромно (не че скромността бе една от силните му страни). Едва ли би могъл да се изкара герой при положение, че бе принуден да се движи по същия път. Нямаше много голям избор, освен ако не искаше да върви пеш до Земята.
— Всичко това — продължи той — ме навежда на една друга мисъл. Знаете ли какво се е случило точно преди век и половина в Северноатлантическия океан?