— През 1911 година?
— Е, всъщност 1912…
Капитан Смит се бе досетил какво ще последва, но не искаше да помага на Виктор и затова се престори на невежа.
— Сигурно имате предвид „Титаник“? — каза той.
— Точно така — отвърна Уилис, умело прикривайки своето разочарование. — За него ми споменаха поне двайсетина души, които смятаха, че те единствени са забелязали приликата.
— Каква прилика? „Титаник“ е поел недопустими рискове, като просто се е опитал да счупи един рекорд.
Той замалко не добави: „А освен това не е разполагал с достатъчно спасителни лодки“, но за щастие се спря навреме, защото си спомни, че единствената совалка на кораба можеше да побере не повече от пет човека. Ако Уилис се заинтересуваше от тази тема, това щеше да доведе до твърде много обяснения.
— Е, да приемем, че тази аналогия е доста пресилена. Но има още една поразителна прилика, която всички изтъкват. Случайно да знаете името на първия и на последния капитан на „Титаник“?
— Нямам и най-малка… — започна капитан Смит. И изведнъж долната му челюст увисна.
— Точно така — каза Виктор Уилис с усмивка, която би било съвсем недостатъчно да наречем самодоволна.
Капитан Смит с удоволствие би удушил всички тези изследователи аматьори. Но едва ли би могъл да се сърди на родителите си, че са му дали най-често срещаното английско име.
Масата на капитана
Жалко беше, че зрителите на (и извън) Земята не можеха да проследят другите по-неофициални разговори на борда на „Юнивърс“. Животът на кораба бе приел формата на повтарящ се всеки ден еднообразен режим, нарушаван само от няколко редовни събития, от които най-важното и несъмнено съществуващо най-отдавна бе присъствието около масата на капитана.
Точно в 18,00 часа шестимата пътници и петима от офицерите, които не бяха дежурни, отиваха да вечерят с капитан Смит. Разбира се, отсъстваха официалните облекла, които са били задължителни на борда на плаващите дворци в Северноатлантическия океан, но обикновено се забелязваше старание да се покаже нещо различно. Винаги можеше да се очаква от Ива да носи някой нов пръстен, колие, лента за коса или парфюм, които очевидно идваха от някакъв неизчерпаем запас.
Ако двигателят беше включен, вечерята започваше със супа; но ако корабът се носеше по инерция и в безтегловност, имаше няколко вида ордьоври. Във всички случаи, преди да бъде сервирано основното ястие, капитан Смит съобщаваше последните новини или се опитваше да опровергае последните слухове, обикновено подхранвани от предавания, излъчени от Земята или Ганимед.
Обвинения и контраобвинения летяха във всички посоки и се излагаха съвършено фантастични теории, за да се обясни отвличането на „Галакси“. Посочваха се всички тайни организации, за които бе известно, че съществуват, и много други, които бяха напълно измислени. Всички теории обаче имаха една обща черта. Нито една от тях не можеше да посочи правдоподобен мотив.
Мистерията се градеше около единствената известна информация. Енергичните действия на детективите от АСТРОПОЛ бяха установили изненадващия факт, че покойната Роуз Макмахън всъщност е Рут Мейсън, родена в северната част на Лондон, постъпила на работа в столичната полиция и след едно обещаващо начало уволнена заради расистки действия. Тя емигрирала в Африка и изчезнала вдън земя. Очевидно е станала част от политическия подземен свят на този злощастен континент. Името „Шака“ се споменаваше често и също толкова често бе отричано от СЮАЩ.
Какво общо имаше всичко това с Европа, беше предмет на безкрайни и безплодни дебати около масата, особено когато Маги М. призна, че преди известно време е замисляла роман за Шака, представен от гледната точка на една от хилядите нещастни жени на деспота от племето зулу. Но колкото повече проучвала този проект, толкова по-отблъскващй се виждал той. „Когато се отказах да пиша за Шака — призна тя мрачно, — вече знаех точно какво изпитва съвременният германец към Хитлер.“
Подобни лични откровения ставаха все по-обичайни, докато пътуването продължаваше. Когато приключеха с основното ястие, думата се даваше на някого от групата за трийсет минути. Те бяха преживели толкова много неща на различните небесни тела, че би било трудно да се намери по-добър източник на истории за маса.
Най-неумелият разказвач се оказа, донякъде изненадващо, Виктор Уилис. Той бе достатъчно искрен да го признае и да обясни причината.
— Толкова съм свикнал — каза той с почти, но не съвсем извинителен тон — да говоря пред публика, състояща се от милиони хора, че ми е трудно да общувам с такава дружелюбна малка компания.