— Би ли се справил по-добре, ако не беше дружелюбна? — попита Михайлович, който винаги се стараеше да помогне с нещо. — Това много лесно може да се уреди.
Ива, от друга страна, се оказа по-добра в това отношение, отколкото бяха очаквали, макар спомените й да бяха свързани изцяло със света на шоубизнеса. Любимата й тема бяха известните — и неизвестни — режисьори, с които беше работила, по-специално Дейвид Грифин.
— Вярно ли е — запита Маги М., която явно си мислеше за Шака, — че той е бил женомразец?
— Изобщо не е вярно — отговори веднага Ива. — Той просто мразеше актьорите. Не ги смяташе за хора.
Спомените на Михайлович също се придържаха към една донякъде ограничена територия — най-известните оркестри и балетни трупи, прочутите диригенти и композитори и техните неизброими почитатели. Но той знаеше толкова много весели историйки за задкулисни интриги и любовни връзки, разкази за провалени премиери и кръвни вражди между примадоните, че дори и най-немузикалните му слушатели се превиваха от смях и охотно му даваха още време за разказване.
Прозаичните описания, които полковник Грийнбърг даваше на някои събития с изключително значение, бяха в абсолютен контраст с историите на Михайлович. Първото приземяване на Южния полюс на Меркурий, който имаше сравнително умерен климат, беше описано с такива подробности, че едва ли можеше да се добави нещо ново; въпросът, който интересуваше всички, бе: „Кога ще има ново кацане на Меркурий?“ Обикновено той беше следван от: „Бихте ли искали да се върнете отново там?“
— Ако се обърнат към мен, разбира се, че ще отида — отговаряше Грийнбърг. — Но мисля, че историята с Меркурий ще бъде същата като тази с Луната. Помните ли — приземихме се там през 1969 г. и не отидохме отново близо половин човешки живот. А и без това на Меркурий няма ресурси, които бихме могли да използваме, както това бе на Луната — макар че един ден може и да има. Но там липсва вода; разбира се, бяхме доста изненадани да я намерим на Луната. Или по-скоро в Луната…
Макар че не беше толкова ефектно, както приземяването на Меркурий, аз свърших много по-важна работа при създаването на влака от мулета в кратера Аристарх.
— Влак от мулета?
— Да. Преди да бъде построено голямото екваториално съоръжение, с което започнаха да изстрелват леда направо в орбита, трябваше да го транспортираме от отвора на кратера до космопорта Имбриъм. Това означаваше, че трябва да прокараме път през равнините от лава и да построим мостове над голяма част от пукнатините в ледника. Нарекохме го Ледения път — беше дълъг само триста километра, но ни бяха необходими няколко човешки живота, за да го построим…
„Мулетата“ бяха трактори с по осем колела, с огромни гуми и самостоятелен механизъм за прикачване: те можеха да теглят до дванайсет ремаркета, всяко натоварено с по сто тона лед. Пътувахме през нощта — тогава нямаше нужда да покриваме товара.
Аз управлявах едно от тях няколко пъти. Пътуването траеше около шест часа. Нямахме намерение да поставяме скоростни рекорди. Ледът се разтоварваше в големи резервоари под налягане и там изчакваше изгрева на Слънцето. Веднага щом се разтопеше, го изпомпваха и зареждаха с него корабите.
Леденият път е все още там, но сега по него минават само туристите. Ако са разумни, те пътуват през нощта, както правехме и ние. Беше фантастично — Земята блестеше точно над главите ни в цялото си великолепие; светлината беше толкова силна, че рядко използвахме прожекторите си. И макар че можехме да разговаряме с приятелите си когато поискаме, ние често изключвахме радиовръзката и оставяхме на автоматиката да им съобщава, че всичко е наред. Искахме да останем сами в тази огромна блестяща пустош — докато все още беше там, — защото знаехме, че няма да е задълго.
Сега там се строи свръхбързият транспорт Тераволт, който ще обикаля Екватора, и навсякъде в Имбриъм и Серенитатис се издигат куполи на сгради. Но ние опознахме истинската лунна пустош, точно както са я видели Армстронг и Олдрин — много преди да стане възможно да си купите пощенски картички с надпис „Иска ми се да си тук“ от пощенската станция в база „Спокойствие“.
Чудовищата от Земята
„… добре, че пропусна годишния бал: ако искаш вярвай, но той беше също толкова ужасен като миналогодишния. И отново нашият местен мастодонт, скъпата мис Уилкинсън, успя да премаже пръстите на краката на своя партньор, дори и при гравитация от половин джи на танцовата площадка.
А сега малко делови въпроси. Тъй като ще отсъстваш няколко месеца вместо две седмици, Админ хвърля алчни погледи към твоя апартамент — хубав квартал, близо е до централния търговски комплекс, прекрасна гледка към Земята, откриваща се при ясни дни, и т.н., и т.н. — и предлага да го вземе под наем, докато се върнеш. Сделката изглежда добра и ще ти спести доста пари. Ние ще приберем на съхранение онези лични вещи, които би желал…