Милсън изчезна, като продължаваше да говори. „Много се радвам, че това е само сън, помисли си Флойд. А сега какво следва?
Е, можех да се досетя. Здравей, стари приятелю. Появяваш се във всякакви размери, а? Разбира се, дори и «Т.М.А.-1» не би могъл да се напъха в каютата ми, а Големият му брат като нищо може да глътне «Юнивърс» на една хапка.“
Черният монолит стоеше — или се носеше — само на два метра от леглото му. Флойд беше неприятно изненадан, когато разбра, че той не само имаше същата форма, но и същите размери като някоя обикновена надгробна плоча. Въпреки че доста често му бяха изтъквали тази прилика, досега несъответствието на мащаба намаляваше психологическото въздействие. Сега за първи път той почувства, че тази прилика е обезпокояваща и дори зловеща. „Зная, че това е само сън, но на моята възраст не бих желал да ми напомнят за смъртта…“
Както и да е — какво правиш тук? Да не би да носиш съобщение от Дейв Боумън? Да не би ти да си Дейв Боумън?
Е, всъщност аз и не очаквах да ми отговориш; в миналото не беше много приказлив, нали? Но когато си наблизо, винаги се случва нещо. В кратера Тихо, преди шейсет години, ти изпрати сигнала към Юпитер, за да съобщиш на създателите си, че сме те изровили. И виж какво направи с Юпитер, когато успяхме да стигнем там десетина години по-късно!
Какво си намислил този път?
VI.
Убежище
Спасение
Първата задача, стояща пред капитан Лаплас и неговия екипаж, веднъж щом привикнаха към чувството, че са на твърда земя, беше да се ориентират в обстановката. Всичко на борда на „Галакси“ беше променило местонахождението си.
Космическите кораби се конструират така, че да могат да функционират при два типа условия — или при липса на гравитация, или когато двигателите са включени при посоки горе и долу по оста на кораба. Но сега „Галакси“ лежеше почти хоризонтално и всички подове бяха заели мястото на стените. Положението бе точно такова, като че ли се опитваха да живеят в постройката на морски фар, която се беше прекатурила на една страна; всички мебели трябваше да бъдат преместени и поне петдесет процента от оборудването не действаше по предназначението си.
Но все пак това донякъде беше за добро и капитан Лаплас се постара да го използва максимално. Екипажът бе толкова зает с преустройването на вътрешността на „Галакси“ — като наблягаше най-вече на водопроводната инсталация, — че той нямаше причини да се безпокои за морала им. Докато корпусът все още беше херметизиран и мюонните генератори продължаваха да ги снабдяват с енергия, не ги заплашваше нищо. Трябваше да преживеят двайсетина дни и спасението щеше да дойде от небесата в образа на „Юнивърс“. Никой не спомена за възможността неизвестните сили, които управляваха Европа, да се противопоставят на това второ кацане. Те не бяха обърнали внимание на първото; сигурно нямаше да попречат и на една спасителна мисия…
Самата Европа обаче сега не им помагаше, както в началото. Докато „Галакси“ плаваше в открито море, той почти не бе засегнат от трусовете, които непрекъснато опустошаваха малкия свят. Но сега, когато корабът се беше превърнал завинаги в постройка на сушата, той бе разтърсван на всеки няколко часа от сеизмични раздвижвания. Ако беше кацнал в нормалната вертикална позиция, досега сигурно щеше да се е преобърнал.
Трусовете бяха по-скоро досадни, отколкото опасни, но предизвикваха кошмарни спомени у всички, които бяха преживели земетресението в Токио през ’33 година или в Лос Анджелес през ’45-а. Не помагаше много и знанието, че те следват един напълно предвидим модел, достигайки върха на честотата и мощността си на всеки три дни и половина, когато Йо преминаваше по близката си орбита. Нито пък представляваше някакво утешение фактът, че собствените гравитационни приливи и отливи на Европа причиняваха най-малко еквивалентни щети на Йо.
След шест дни изнурителна работа капитан Лаплас констатира със задоволство, че „Галакси“ е приведена в най-доброто състояние, което обстоятелствата позволяваха. Той обяви един ден почивка — който по-голямата част от екипажа прекара в сън — и след това състави план за втората им седмица на спътника.
Учените, разбира се, искаха да изследват новия свят, на който се бяха озовали толкова неочаквано. Според радарните карти, изпратени от Ганимед, островът беше дълъг петнайсет километра и широк пет; най-високата му точка беше само сто метра — недостатъчно висока, предрече някой мрачно, за да ги предпази от някоя много голяма цунами.
Трудно бе да си представиш по-неприветливо и мрачно място от този остров; половинвековното излагане на слабите ветрове и дъждове на Европа не бе направило нищо, за да разчупи обвивката от лава, която покриваше половината от повърхността му, или да заобли гранитните късове, които стърчаха сред реките от замръзнали скали. Но сега той беше техният дом и трябваше да му измислят име.