Сега целият остров „Убежище“ се виждаше като на длан и Ван дер Берг осъзна колко блестящо се беше справил със задачата си временно назначеният капитан Ли, когато закотви кораба на брега. Имаше само няколко места, където можеха да извършат безопасно акостиране; въпреки че и шансът му беше помогнал много, Ли бе използвал вятъра и морската котва по най-добрия възможен начин.
Мъглата около тях се сгъстяваше; „Бил Ц.“ се издигаше по една полубалистична траектория, за да неутрализира тежестта на товара, и в следващите двайсет минути нямаше да виждат нищо освен облаци. „Жалко — помисли си Ван дер Берг, — сигурен съм, че там долу плуват някакви интересни същества, и може би никой вече няма да има възможност да ги види…“
— Наближава моментът да изключим двигателя — каза Флойд. — Всичко е наред.
— Много добре, „Бил Ц.“. Няма съобщения за въздушен трафик на вашата височина. Все още сте номер едно на пистата за приземяване.
— Кой е този шегаджия? — попита Ван дер Берг.
— Рони Лим. Не е за вярване, но изразът „номер едно на пистата“ е останал още от „Аполо“.
Ван дер Берг можеше да разбере защо. Нямаше нищо по-добро от някоя духовита забележка — при условие, че не звучи изкуствено, за да разсее напрежението, когато трябваше да се извърши някакво сложно и вероятно опасно начинание.
— Петнайсет минути до задействане на спирачките — каза Флойд.
— Да видим дали има още някой в ефира.
Той стартира автоскенера и в малката кабина отекна последователност от различни радиосмущения, между които имаше кратки затишия, докато тунерът ги отхвърляше едно по едно и продължаваше бързото си придвижване по скалата на радиообхвата.
— Това са местните радиомаяци, които излъчват различни данни — каза Флойд. — Надявах се да… а, ето го!
Това беше само един тих музикален тон, който се усилваше и отслабваше като някакво налудничаво сопрано. Флойд погледна към скалата на обхвата.
— Доплеровият ефект намалява доста бързо — сигналът почти изчезна.
— Какво е това? Някакъв текст?
— Мисля, че е видеопредаване на бавни обороти. Доста материали се изпращат на Земята чрез голямата сателитна антена на Ганимед, когато спътникът се намира в подходящо положение. Телевизионните мрежи на Земята настояват за новини.
Те се заслушаха за известно време в хипнотичния, но лишен от смисъл звук; след това Флойд го изключи. Макар че предаването от „Юнивърс“ беше непонятно за техните човешки сетива, то им съобщаваше единственото нещо, което искаха да знаят. Помощта беше на път и скоро щеше да пристигне.
Отчасти за да запълни мълчанието, но и защото проявяваше жив интерес към това, Ван дер Берг запита уж небрежно:
— Говорил ли си с дядо си напоследък?
„Говоря“, разбира се, не беше най-подходящата дума, когато ставаше въпрос за междупланетни разстояния, но никой не бе успял да предложи някакъв друг приемлив вариант. Известно време бяха използвани названия като „гласорама“, „аудиопоща“, „гласокарта“, които накрая бяха потънали в забрава. Дори и сега по-голямата част от човешкия род вероятно не вярваше, че нормалният разговор е невъзможен в големите открити пространства на Слънчевата система, и от време на време се чуваха възмутени протести: „Защо учените не могат да измислят нещо?“
— Да — каза Флойд. — Той е в отлична форма и очаквам с нетърпение да го видя.
В гласа му се чувстваше лека напрегнатост. Чудя се, помисли си Ван дер Берг, кога ли са се срещали за последен път; но осъзна, че ще бъде нетактично да попита. Вместо това в следващите десет минути двамата с Флойд репетираха процедурите по разтоварването и монтирането на апаратурата, за да не се получи някакво ненужно объркване, когато кацнеха.
Сигнализацията за задействане на спирачките се включи частица от секундата след като Флойд активира програмата. „Намирам се в добри ръце, помисли Ван дер Берг. Мога да се успокоя и да се концентрирам върху моята работа. Къде е тази камера? Само не ми казвайте, че пак се е понесла във въздуха…“