Така или иначе това вече не е тайна, така че няма значение. Преди две години изпратих на Паул поверително съобщение. 0, извинявай, забравих да спомена — той ми е чичо — и в него бях направил резюме на откритията ми. Помолих го да ги обясни или да ги опровергае.
Това не му отне много време, при всички тези данни, с които разполага. За нещастие явно не е бил достатъчно предпазлив, или пък някой е следяд компютърната му мрежа. Сигурен съм, че твоите хора, които и да са те, вече знаят доста по въпроса.
След два дена той успя да изрови една статия отпреди осемдесет години, публикувана в научното списание „Нейчър“ — да, тогава все още се е печатало на хартия! — която обясняваше всичко. Или почти всичко.
Статията бе написана от човек, който е работел в една от големите лаборатории на Съединените щати — американските, разбира се — СЮАЩ все още не са съществували по това време. В тази лаборатория са създавали ядрени оръжия, така че са знаели нещичко за високите температури и налагания…
Не зная дали д-р Рос — това е името му — се е занимавал със създаването на бомби, но знанията му очевидно са го накарали да се замисли върху температурните условия в недрата на гигантските планети. В статията си от 1984 г. — извинявай, 1981 година — междудругото, тя е само една страница — той е направил някои доста интересни предположения…
Рос е изтъкнал, че съществуват огромни количества въглерод — във вид на метан, CH4 — в недрата на газообразните гиганти. Той достига до седемнайсет процента от цялата им маса! Д-р Рос е изчислил, че при съществуващите в ядрата налягалия и температури — милиони атмосфери — въглеродът ще се отдели, ще потъне към центъра и — сигурно си се досетил — ще изкристализира. Теорията му е прекрасна: сигурно дори не си е представял, че може да се докаже…
И тъй, това е първа част от историята. В някои отношения втора част е още по-интересна. Би ли ми сипал още малко кафе?
— Заповядай: и мисля, че вече се досещам за втора част. Явно има нещо общо с експлозията на Юпитер.
— Не експлозия — имплозия. Юпитер просто е потънал в недрата си, а след това се е възпламенил. В някои отношения това прилича на взривяването на атомна бомба, само че тук новият стадий е стабилен — всъщност получило се е минислънце.
При имплозията стават доста странни неща; все едно, че отломките могат да преминават една през Друга и да излязат от другата страна. Какъвто и да е механизмът, парче от диамантеното ядро с размерите на планина е било изстреляно в орбита.
Сигурно е направило стотици орбитални завъртания — като е било отклонявано от гравитационните полета на всички сателити, — преди да се озове на Европа. Обстоятелствата трябва да са били изключително благоприятни — едното тяло сигурно е застигнало другото, така че скоростта на сблъсъка е била само няколко километра в секунда. Ако се бяха сблъскали фронтално — е, сега може би Европа нямаше да съществува, а какво остава за планината Зевс! Понякога ме избива студена пот като си помисля, че със същия успех тя можеше да се стовари върху колонията ни на Ганимед…
Новосъздадената атмосфера вероятно също е омекотила сблъсъка, но дори и това да е така, ударът е бил ужасяващ. Чудя се как ли се е отразил на нашите приятели от Европа? Но той със сигурност е дал началото на цяла серия от тектонични раздвижвания… които все още продължават.
— А също и политически раздвижвания — добави Флойд. — Едва сега започвам да оценявам някои от тях. Нищо чудно, че СЮАЩ са били разтревожени.
— А и не само те.
— Но нима някой сериозно си е въобразявал, че може да се добере до тези диаманти?
— Е, ние се справихме доста добре в това отношение — отвърна Ван дер Берг, посочвайки задната част на совалката. — При всички случаи, дори само психологическият ефект върху тази индустрия щеше да бъде огромен. Затова и толкова много хора искаха да знаят дали това е истина или не.
— Е, сега вече знаят. И какво ще стане по-нататьк?
— Това не е мой проблем, слава Богу. Но се надявам, че съм направил доста голям принос към научния бюджет на Ганимед.
„Както и към своя собствен“ — добави той наум.
Повторна среща
— Какво те е накарало да мислиш, че съм умрял? — извика Хейуд Флойд. — Не съм се чувствал толкова добре от години насам! Замръзнал от изумление, Крис Флойд се вторачи в решетката на високоговорителя. Той почувства как го изпълва огромно въодушевление — но и известно негодувание. Някой — или нещо — му беше изиграло жестока, груба шега; но каква можеше да е причината за това?