— Знам — отвърна тя. — Разбрах го още в ресторанта. Продължавай напред, не спирай. Разучи каквото можеш. Задръж папките и монетата. Приемам, че тези папки са по-важни от мен. Оливър ще иска да сключи сделка.
Тя ми подаде раницата, бръкна в джоба си и извади мобилния телефон на Нейт.
— Вземи и това. Може да ти потрябва.
После скочи от движещото се влакче на улицата. Обърнах се. Колийн се бе спряла на едно място и чакаше Валдес, който се приближаваше с бързи крачки към нея.
Влакчето зави в пряката.
Дали не трябваше и аз да скоча? Да се върна и да й помогна? Не. Мисията преди всичко. Молех се само да се окаже права и Валдес и Оливър да не й сторят нищо, преди да са получили монетата и папките.
Влакчето набираше скорост.
След няколко минути, докато машинистът чакаше зелена светлина на едно оживено кръстовище, аз слязох и се смесих с хората по тротоара. Бяхме се приближили обратно до главния площад; линейки и полицейски коли с мигащи на ярката слънчева светлина лампи се бяха скупчили около мястото, където бе прострелян Ведърн.
Трябваше ми скрито място, за да преценя възможностите си за действие.
Наблизо се издигаше внушителна сграда с надпис Музей „Лайтнър“. Замислена първоначално като един от престижните хотели на Хенри Флаглър, там някога бе най-големият закрит плувен басейн в света, но понастоящем бе преустроена в музей с богата колекция от изящно и декоративно изкуство от XIX в. Някои дори я наричаха „Малкия Смитсониън“.
Припомних си какво още имаше вътре. Затова заобиколих с бързи крачки сградата и тръгнах по алеята от западната й страна към страничния вход. По един сумрачен хладен коридор стигнах до някогашния закрит басейн. Сега в него се помещаваше кафе „Алказар“, където също бяхме ходили с Пам. По сивия, поизбелял от времето циментов под бяха наредени маси с бели покривки. Нагоре се издигаха три реда балкони с метални парапети, от които някога гостите бяха скачали в студената вода. Сега трите горни етажа бяха част от музея. Само няколко от масите бяха заети. Свиреше пианист, музиката отекваше някак кухо в огромното помещение. Но онова, което правеше мястото привлекателно, беше неговата абсолютна затвореност, липсата на прозорци. Имах нужда от няколко минути, за да си поема дъх. И да помисля.
Колийн ми бе поръчала да продължавам напред и да не спирам. Това означаваше: да открия жената от бележника на Блус Лейл.
Седнах на една от масите. Към мен се приближи сервитьорка и за да спечеля време, си поръчах чаша студен чай.
Не можех да се обадя на Стефани Нел. Тя най-вероятно не беше особено доволна от мен в този момент. Нещата се бяха усложнили до степен, каквато първоначално не можех и да си представя. Мислите ми препускаха напред-назад през последното денонощие и половина, което вече ми се струваше като цял човешки живот. Току-що пред очите ми бяха простреляли човек. И взривили друг. А сега Колийн и баща й бяха в опасност. Всичко зависеше от мен.
Поседях няколко минути, като се опитвах да сглобя парченцата от мозайката, но мозъкът ми работеше на празни обороти. Едва на много по-късен етап от кариерата си щях да се науча да се примирявам с постоянния страх, непрестанното напрежение, безпощадната несигурност. Тази непосилна комбинация от нерви, концентрация и изтощение. За момента обаче аз едва започвах да си давам сметка за присъствието им. Но онова, което знаех със сигурност дори тогава, бе, че не мога да си позволя да се разбунтувам вътрешно. Не можех да си позволя нищо, което да ме вкара в дилема.
Бяха ли заговорничили тези хора да убият Мартин Лутър Кинг? Щяха ли да се окажат прави любителите на конспиративни теории? Отвеждаха ли следите от престъплението чак до главата на ФБР? Едно ново усещане за прилив на сили се примесваше с безпокойството и ужаса в мен.
Трябваше да продължавам напред. Но имах нужда от превоз. Можех да се обадя на Пам. Нашето жилище беше на по-малко от час разстояние. Но се запитах как ли щеше да реагира, като научеше, че пътувам из целия щат с чужда жена. Дали нямаше да ме упрекне в пристъп на слабост, както тогава? Дали нямаше да си изкара страховете с някакви саркастични осъдителни коментари? С още думи на омраза? Започвах да си мисля, че любовта е нетрайна. Двамата с Пам бяхме заедно, откакто бях постъпил във военноморския флот. И двамата не бяхме имали много предишни връзки. Избрахме се взаимно. Бях си обещал никога да не повтарям грешката си. Все нещо бях научил от онази изневяра. Тя не ми донесе никаква радост и може би тъкмо затова се оставих да бъда разкрит. Почти веднага осъзнах грешката си и си дадох сметка, че всъщност обичам съпругата си. Затова бързо сложих край на тази връзка, но междувременно Пам бе научила за нея. Старото клише се оказа истина: съпругата винаги научава.