Не. Пам изобщо не беше вариант в случая.
Сервитьорката се върна с моя студен чай. Отпих, като се опитвах да се успокоя. Внезапно потръпнах от срам и чувство на вина. Трябваше да тръгна с Колийн. Или може би просто да предам случая на Стефани Нел. Тя разполагаше с далеч повече ресурси. Но това беше моята мисия. Шансът ми да докажа, че мога да върша работа. Сега си спомням ясно как в онзи ден моята всепоглъщаща амбиция ми изглеждаше замъглена в очертанията си, но ясна в детайлите. Дали това беше егоизъм? Може би. Но кой новобранец не си пада поне малко егоист? И напълно, изцяло сляп.
Спомняте ли си грешката, която бях направил? Тя тепърва щеше да ми напомни за себе си. И то съвсем скоро.
38
Излязох от Сейнт Огъстин по шосе 16 в посока запад, към Грийн Коув Спрингс. Първоначално разполагах само с името от бележника на Брус Лейл. Сесилия Хийт. И с телефонен номер. За мой късмет, заедно с кода на съответното населено място.
И така, аз се възползвах от телефонния автомат в кафе „Алказар“, за да позвъня на един приятел от Криминално-следствената служба на военноморския флот в Джаксънвил. Слава богу, той си беше на бюрото и намери адреса, на който беше регистриран този телефон. Намираше се в Старк — малък град в Централна Флорида, на около осемдесет километра от Сейнт Огъстин. Двете му забележителности бяха база на Националната гвардия и Щатският затвор на Флорида. След това открих една местна таксиметрова служба, която се съгласи да ме откара до там за 100 долара. За щастие, разполагах с такава сума в портфейла си.
Седях на задната седалка на стария шевролет импала, превърнат в такси, и отпивах от студения чай, който бях помолил да ми пресилят в пластмасова чаша. Сладката студена течност се стичаше в гърлото ми, разливайки облекчение до всяка клетка на тялото ми. Мислех си за въпросите, които Колийн би искала да зададе на баща си. Защо му бяха дали Двоен орел от 1933-та? Но той така и не го бе осребрил. Беше го пазил трийсет години. И ако Валдес не се бе свързал с него, а Колийн не бе действала през главата му, никой нямаше да знае за това.
Дадох си сметка точно какво си мислеше тя. Валдес бе получил монета като заплащане за свършена работа. Баща й също бе заслужил монета. Знаехме какво бе извършил Валдес срещу това заплащане. Бе вербувал и подтикнал Джеймс Ърл Рей към убийство и бе осигурил присъствието му в Мемфис. Но какво ли бе свършил баща й?
Таксито ме носеше на запад по асфалтовия път, който се виеше през ниви, редуващи се с пиниеви и акациеви горички. Шофьорът мълчеше, което беше добре. Последното нещо, от което имах нужда в този момент, бе някое досадно дрънкало.
В тази си част Флорида не беше толкова равна. Имаше доста хълмове и шосето ту се изкачваше, ту се спускаше. Не се виждаха плажове с палми. Само гори и ниви. Нямах представа с кого отивах да се видя, знаех само, че Брус Лейл държи да предприема това пътуване. Питах се как ли е прекарал живота си със съзнанието, че е участвал в убийството на Мартин Лутър Кинг. Кинг е бил нечий син, съпруг, баща, бил е проповедник, активист, лауреат на Нобелова награда, икона. Той бе променил лицето на Америка, оставил бе отпечатък върху целия свят. Какво ли още щеше да постигне, ако бе останал жив?
Нищо чудно, че Лейл се измъчваше така. Ами Фостър? Дали и той се измъчваше? Или неговото участие беше напълно различно, продиктувано от изцяло егоистични подбуди, за които не искаше никой да разбере? Особено дъщеря му.
Все уместни въпроси.
Таксито навлезе в Старк — град, сгушен насред гората, с население около пет хиляди души. Бензиностанции, ресторанти за бърза закуска, билборди и електрически стълбове. Всичко наоколо напомняше за времената, преди туризмът да се превърне в основен поминък на Флорида. Никакви ярки неонови надписи, никакви небостъргачи — всичко беше малко, спокойно, пригодено за ходене пеша. Адресът, с който разполагах, не говореше нищо нито на мен, нито на шофьора, затова спряхме пред един супермаркет, за да ни упътят. Открихме къщата на няколко километра извън чертите на града, недалече от щатския затвор. Платих и слязох от таксито насред тежкия следобеден задух.
Черен път отвеждаше от шосето през туфи от ниски палми и шубраци на петдесетина метра встрани, до белосана тухлена къща с ръждивочервени капаци на прозорците. Вместо поздрав чух сънливо грачене на врана. Върху пощенската кутия нямаше написано име, само нищо неозначаващ номер. Отворих я и за своя радост открих вътре пликове, адресирани до Сесилия или Си Хийт. Явно бях на вярното място.