— Има ли нещо, с което бих могъл да ви помогна? — попита Орлов.
— Да — отговори Худ. — Има. Искам да кажете нещо на сина си.
Орлов се подпря на лакти и заслуша внимателно.
— Вашият син направи всичко, което се изискваше от него, за да попречи на изтеглянето. Сигурен съм, че се е мислел задължен да свали хеликоптера или е считал за чест да не позволи да бъде качен във вражески летателен съд. Но с действията си той причини смъртта на командира на моя екип.
— Дълбоко съжалявам — каза Орлов. — Има ли нещо, с което бих могъл да ви…
— Генерале — прекъсна го Худ. — Аз не ви обвинявам и не моля за нищо. Ние ще изискаме останките му по дипломатически път. Но моят заместник беше много близък с командира на екипа и той иска вие да предадете нещо на вашия син.
— Разбира се.
— Той казва следното: „В руския фолклор има една приказка — «Садко». В нея царят на моретата казва на главния герой, че всеки боец може да отнеме живота на врага си, но само наистина великият войник си позволява да го пощади“. Направете така, че вашият син да разбере тази поука. Помогнете му да бъде велик боец.
— Никога не съм имал твърде голям успех при убеждаването на сина си — каза Орлов. — Но ви давам думата си, че от семето, което посадихме с вас, тук ще израстат велики бойци.
Орлов отново благодари на Худ и после изключи връзката. Генералът въздъхна и в скръбната тишина се замисли за безименния и неизвестен за него офицер, който се бе жертвал, за да спаси от отчаяние неговия и на съпругата му живот.
После стана, взе шапката си от закачалката и излезе. С изключение на шумната тълпа протестиращи работници навън денят изглеждаше също такъв, както когато бе дошъл, и затова му беше трудно да си представи, че бяха минали само двадесет и четири часа от момента, когато бе пристигнал, за да се разправя с Рузки.
Двадесет и четири часа, откакто светът за малко не се промени напълно…
И двадесет и четири часа, откакто не бе прегърнал жена си…
76.
Вторник, 10:00 часа вечерта, Хелзинки
За Пеги не беше трудно да се измъкне от Ермитажа.
Когато на стълбището избухна престрелка, между работниците навън се разнесе слух, че са изпратени армейски части, за да разгонят митинга. Тълпата започна да се разпръсква, а после се събра отново почти толкова бързо — като живак — когато полицията затича към музея и лидерите разбраха, че стрелбата няма нищо общо с тях. Масата от работници също се насочи към Ермитажа и задръсти главния вход, където вече не се виждаше охрана. Туристите, който се опитваха да излязат, се паникьосаха и това накара хората от охраната да се върнат и да въведат ред. Те използваха палките си и се хванаха здраво за ръце във верига, за да запазят произведенията на изкуството и да изблъскат тълпата навън.
Пеги се измъкна като паникьосана туристка. Навън се смрачаваше и тя се насочи към станцията на метрото на проспект „Невски“. Тя беше претъпкана с хора, но влаковете пристигаха на всеки две минути и като плати петте копейки за билет, тя успя да се качи почти веднага. Оттук до финландската гара, която се намираше от другата страна на Нева, беше близо. А после следваха спирките Разлив, Репино, Виборг и… Финландия.
Редник Джордж вече беше там, седнал на дървена скамейка в чакалнята с английски вестник в ръка и пластмасова торбичка със сувенири до себе си. След като показа визата и паспорта си на гишето, тя си купи билет до Хелзинки и се загледа в него. Той четеше вестника, но всяка минута вдигаше очи, оглеждаше се и пак продължаваше да чете.
Веднъж той се огледа по-дълго от обикновено. Не гледаше към нея, но тя беше сигурна, че е попаднала в полезрението му. След това той стана и се отдалечи с вестника и сувенирите в ръка. Това беше знак, че я е видял и няма да наблюдава повече. Щом той се отдалечи, Пеги се насочи към централната будка, купи английски и руски вестници и няколко списания и седна да чака влака, който тръгваше в полунощ.
Охраната на гарата не беше по-засилена от обикновено. Явно събитията в Москва и Украйна бяха привлекли основното внимание на милицията. Пеги се качи на влака без проблеми, след като показа паспорта и документите за напускане на страната на пропуска.
Влакът беше от модерните. Ярко осветен, с плюшени седалки, които бяха тесни, но меки, и позволяваха на пътниците да си мислят, че пътуват в разкош. Въпреки че Пеги не можеше да понася нито обкръжението си, нито смачкания червен и жълт плюш на седалките, лицето й не отразяваше нито неодобрение, нито напрежението от последните няколко часа. Едва когато се намери в тоалетната, която приличаше повече на самолетна, и заоглежда дрехите и тялото си за евентуални петна от кръвта на убитата от нея жена, тя си позволи да се отпусне за момент.