Худ погледна настрани и потисна още незатихналата си мъка.
— Поне вашият син е добре — каза той. — Това ни накара да издържим. Може би все пак си е заслужавало…
— Ако имаме късмет, ще бъде така — съгласи се Орлов. — Синът ми се възстановява в дома ни тук, в града, и ще имаме няколко седмици, за да си поприказваме и разкрием сърцата си. Мисля, че той ще се вслуша повече в думите ми сега, след уволнението на ментора му от спецчастите и военния съд над генералите Косигин и Малик. Надявам се да разбере, че за да подкрепяш вандали, трябва много малко смелост. — Орлов бръкна в джоба на якето си. — Тук имам нещо, което се надявам… — Той извади тънка стара книга, подвързана в кожа и надписана със златни букви. Подаде я на Худ.
— Какво е това?
— „Садко“ — каза Орлов. — Това е много старо издание. За вашия заместник. Издадох заповед на моите хора в Санкт Петербург да бъдат раздадени екземпляри от новото издание. Аз сам го прочетох и го намирам твърде поучително. Странно, че един американец трябваше да ни посочи богатството на собствената ни култура.
— Другият поглед — повтори Худ. — Понякога е хубаво да бъдеш птица, а понякога е по-добре да стъпваш по земята.
— Вярно е — съгласи се Орлов. — От всичко това и аз научих много. Когато приех този пост си мислех, може би и вие също, че ще прекарам времето си като тиловак. Ще снабдявам други с необходимите им разузнавателни сведения. Но сега разбирам, че нашата отговорност е в правилното използване на тази информация. И когато моят син се върне в строя, аз ще го назнача към специалните сили, чиято работа ще бъде да хванат онова чудовище Шович. Надявам се всъщност, че нашите два оперативни центъра ще си сътрудничат в тази задача.
— Това ще бъде чест, генерале.
Орлов погледна часовника си.
— Като споменахме сина ми, аз ще трябва да се прибера за обяд с него и съпругата ми Маша. Не сме се събирали заедно, откакто летях в космоса, и сега нямам търпение да бъдем заедно.
Двамата с Худ станаха.
— Само не позволявайте на надеждите си да ви откъсват от земята — каза Худ. — Никита, Жанин, вие и аз сме обикновени хора. Нито повече, нито по-малко.
Орлов топло стисна ръката му.
— Моите надежди винаги ще бъдат нататък. — Орлов посочи напред с издигнати вежди. После погледна Худ и се засмя. — И въпреки чувствата, които ще изпитвате, аз ви препоръчвам да научите дъщеря си и сина си на това. Ще бъдете изненадан от резултатите.
Худ гледаше след Орлов, който се отдалечи, после се обърна и погледна към ъгъла на парка, където бяха преди това Александър и Харли. Видя Шарън останала сама и трябваше да се огледа, за да забележи децата си. Те играеха мач с русначетата.
— Сигурно това искаше да каже — изказа мислите си на глас Худ.
Той пъхна ръце в джобовете си, погледна за последен път подир Орлов и се насочи с леки стъпки и още по-леко сърце към жена си.