— А той ще приеме ли обаждането? — попита Роджърс.
— Технически не — каза Тоби. — Но ще бъде в стаята. Ние мислим, че това ще удовлетвори… Ух! — Пейджърът й бипна. — Викат ни да влизаме веднага.
Двамата се затичаха по коридора. Откъм входа за Овалния кабинет един от помощниците им помаха с ръка да побързат и веднага ги пусна през вътрешната врата.
Президентът Майк Лорънс стоеше зад бюрото си, извисил се с високия си ръст, с ръце на кръста и запретнати ръкави на ризата. Пред него беше застанал държавният секретар Ав Линкълн, бивш играч от бейзболната лига с кръгло лице и оплешивяваща коса.
Присъстваха и още четирима души: директорът на ФБР Грифън Иджънс, директорът на ЦРУ Лари Речлин, председателят на Комитета на началник-щабовете Мелвин Паркър и шефът на Агенцията за национална сигурност Стив Бъркоф.
Всички изглеждаха мрачни, докато слушаха гласа, идещ от микрофона на президентското бюро.
— … да си спестите труда да проследите това обаждане — говореше глас с лек руски акцент. — Казвам се Ивал Екдал. Намирам се на улица „Форест“ 1016 в Лонг Айлънд. Това е скривалище на групата „Грозни“ и вие можете да дойдете и да ме арестувате. Готов съм да застана пред съда и да издам хората, които са ме изпратили. Ще бъде хубаво представление.
„Грозни — помисли Роджърс, докато сядаше до неспокойния млад шеф на Агенцията за национална сигурност. — О, боже!“
Аскетичният директор на ФБР Иджънс написа бележка върху един жълт бележник и го вдигна така, че да го види президентът:
Позволете ми да изпратя хора там.
Президентът кимна и Иджънс напусна стаята.
— След като ме арестувате, няма да има повече терористични актове — заяви Екдал.
— Защо взривихте тунела, а след това се предавате? — попита Бъркоф. — Какво искате в замяна?
— Нищо. Искам да кажа, че ние искаме Съединените щати да не правят нищо.
— Къде, кога и защо? — настоя Бъркоф.
— В Източна Европа — каза Екдал. — В ситуация, която ще се развие скоро във военен конфликт и в който ние не желаем нито САЩ, нито съюзниците му да се намесват.
Председателят на КНЩ вдигна телефонната слушалка на най-близкия апарат. Той се извърна, така че да не може да се чува гласът му.
Бъркоф продължи:
— Не можем да ви обещаем това. Съединените щати имат интереси в Полша, Унгария…
— Вие имате също интереси и в Съединените щати, господин Бъркоф.
Бъркоф се изненада. Роджърс стоеше тихо и слушаше внимателно.
— Да разбирам ли това като заплаха? — попита Бъркоф.
— Да — каза Екдал. — Всъщност в десет без петнадесет един голям висящ мост в друг американски град ще бъде взривен. Разбира се, ако дотогава ние не постигнем съгласие.
Всички в стаята погледнаха часовниците си.
— Както вероятно съзнавате — продължи Екдал, — имате по-малко от четири минути.
Президентът се намеси:
— Господин Екдал, говори президентът Лорънс. Трябва ни повече време.
— Използвайте колкото време ви е необходимо, господин президент. Но цената му е човешки живот. Няма да можете да ме спрете навреме, независимо че сте изпратили хора да ме заловят още щом ви дадох адреса. Пък и фактът, че сте ме арестували, няма да спре „Грозни“.
Президентът помаха с ръка пред устните си и Бъркоф заглуши телефона.
— Съветвайте ме. Бързо!
— Не преговаряме с терористи — каза Бъркоф. — Точка.
— Разбира се, че преговаряме — намеси се Линкълн. — Само че не публично. Нямаме избор, освен да се договорим с този човек.
— И когато се появи следващият с бомба какво ще правим? — попита Бъркоф. — Ами ако и Саддам го направи след това? Или някой неонацист тук, в Щатите?
— Няма да позволим да се случи отново подобно нещо — каза директорат на ЦРУ Речлин. — Ще си вземем поука от този случай. Ще се подготвим. Сега обаче не ни е нужен втори Ню Йорк. Обезвредете бомбата, а после ще хващаме престъпниците.
— Но това може и да е блъф — възрази Бъркоф. — Той може и да е някой луд, който да е взривил колата си под река Ийст.
— Господин президент — намеси се Роджърс, — приемете сега условията на това копеле. Аз знам нещичко за тези фанатици от „Грозни“. Те не блъфират и вие сам виждате колко жестоко удрят. Дайте им сега каквото искат, а ние ще ги надбягаме на финала.