— Бяха петдесет и два метра. — Очите на Рузки се обърнаха към генерала. — Това беше рекорд даже за спецназ.
Орлов заобиколи бюрото и седна върху плота.
— Прекарали сте три години в Афганистан, докато един от групата ви не е бил ранен по време на мисия за отвличане на афганистански лидер. Командирът на взвода ви е решил да вземе ранения, вместо да изпълни заповедта за умъртвяване. Като заместник-командир вие сте припомнили на началника си задължението му да извърши умъртвяване с инжекция и когато той отказал, вие сте го убили… С ръка върху устата му, сте му прерязали гърлото… А после сте убили и ранения.
— Ако бях постъпил другояче — отговори Рузки, — командването щеше да разпореди екзекуцията на цялата ни група като предатели.
— Естествено — каза Орлов. — Но после е имало разследване и е възникнал въпросът дали раната на войника е била достатъчно сериозна, за да е необходимо умъртвяването му.
— Беше ранен в крака — възрази Рузки. — И ни бавеше. В това отношение правилата са съвсем ясни. Пък и разследването беше една формалност.
— Въпреки това — продължи Орлов — някои от хората не са били съгласни с вашите действия. Мисля, че те ви бяха обвинили в прекомерна амбиция и желание за повишение. Възникнали са проблеми помежду ви и опасения за вашата сигурност. Затова са ви отзовали и пренасочили към специалната катедра във военно дипломатическата академия. Вие обучавахте моя син и сте се запознали с министър Догин по времето, когато той още беше кмет на Москва. Нали така?
— Да, генерале.
Орлов се премести още по-близо и гласът му премина в шепот:
— Служили сте на страната си като военен повече от двадесет години, рискували сте живота и репутацията си. При целия този ваш опит, полковник, кажете ми едно: как не сте успели да се научите, че в присъствието на офицер с по-висок чин не ви е позволено да сядате, освен ако той изрично не ви го е разрешил?
Лицето на Рузки пламна. Той веднага се изправи, но бавно и напрегнато.
— Извинете.
Орлов остана седнал върху бюрото му.
— Моята кариера бе различна от вашата, полковник. Моят баща бе видял с очите си какви поражения нанасяше „Луфтвафе“ на Червената армия през войната. Той ми предаде уважението си към авиацията. Аз прекарах осем години във военната авиация, като през половината от тях извършвах разузнавателни полети, а после обучавах други пилоти как да привличат вражеските самолети под огъня на нашите зенитни оръдия. — Орлов се изправи и погледна право в разярените очи на Рузки. — Знаете ли всичко това, полковник? Изучавали ли сте досието ми?
— Да, господин генерал.
— Тогава знаете, че никога не съм наказвал официално никого от подчинените си. Повечето хора са съвестни, дори и обикновените войници, които отбиват задължителната си служба. Те просто искат да си вършат работата и да бъдат възнаградени за това. Някои от тях понякога правят грешки от незнание и това не е причина да се разваля досието им. Аз съм готов винаги да призная правото на съмнение на един войник и патриот. Включително и на вас, полковник. — Орлов се приближи толкова, че лицата им почти се докосваха. — Но ако се опитате отново да ме прескочите — каза той, — аз пак ще ви хвана и тогава ще издействам връщането ви в академията. При това със забележка в досието ви за неподчинение! Ясен ли съм, полковник?
— Да… господин генерал — едва успя да отрони от свитите си устни Рузки.
— Добре.
Те си козируваха и генералът се обърна към вратата.
— Генерале? — обади се Рузки.
Орлов се обърна. Полковникът още стоеше мирно.
— Да? — попита Орлов.
— Онова, което синът ви беше направил в Москва… Грешка по незнание ли беше?
— То беше глупава и безотговорна постъпка — отвърна Орлов. — Вие и министърът постъпихте с него твърде меко.
— От уважение към вашите заслуги. Пък и на него му предстоеше кариера. Чели ли сте някога доклада за инцидента?
Очите на Орлов потъмняха.
— Никога не съм се интересувал от този въпрос. Не, не съм го чел.
— Аз имам копие — каза Рузки. — Взето е от канцеларията на генералния щаб. Към него има приложена препоръка. Знаете ли за това?
Орлов не каза нищо.