— Съмнявам се — каза държавният секретар. — Той иска сътрудничество със Запада, а не война.
— Сигурни ли сме? — попита Бъркоф. — Не се ли бяхме заблудили по отношение на Борис Елцин?
— Жанин няма какво да спечели от такова нещо — каза Линкълн. — Той се бори против военните разходи. Освен това той и „Грозни“ са естествени врагове.
— Ами Догин? — попита президентът. — Може ли да е негова работа?
— Той е по-вероятен виновник — обади се Роджърс. — Той е плащал за онова нещо в Санкт Петербург и вероятно хората там са негови.
— Има ли начин да говорим с Жанин по този въпрос? — попита Тоби.
— Аз не бих рискувал — каза Роджърс. — Даже и да не е замесен, няма никаква гаранция, че на хората около него може да се вярва.
— Тогава какъв е твоят план, Майк? — попита Бъркоф. — Засега аз виждам само как една експлозия всъщност поставя Съединените щати извън играта. Господи, спомням си времето, когато подобно нещо така настройваше хората, че те направо ни изпращаха на война.
Роджърс отговори спокойно:
— Стив, експлозията не ни е спряла. От стратегическа гледна точка тя даже ни помогна.
— Как?
— Онези, които стоят зад тази работа, може би вече си мислят, че не е необходимо да ни следят внимателно — каза Роджърс. — Точно както руснаците се бяха заблудили по отношение на Хитлер, след като сключиха с него договора за ненападение.
— Тогава се бяха излъгали — каза Линкълн. — Той така или иначе ги нападна.
— Точно. — Роджърс погледна към президента. — Господин президент, нека и ние направим същото. Позволете ми да изпратя „Защитник“ в Санкт Петербург. Както вече обещахме, ние няма да предприемаме нищо в Източна Европа. Всъщност ще оставим Европа да се тресе известно време поради нашия изолационизъм.
— Това съвпада в известна степен и с чувствата на американците напоследък — каза Линкълн.
— Междувременно — продължи Роджърс — ние ще позволим на „Защитник“ да отстрани онези хора от втория „мозък“.
Президентът огледа лицата на всички присъстващи. Роджърс усети как настроението в стаята се повиши.
— Това ми харесва — каза Бъркоф. — Много.
Президентът спря погледа си върху лицето на Роджърс.
— Направи го — разреши той. — Донеси ми главата на „големия лош вълк“.
16.
Неделя, 8:00 часа вечерта, Лос Анджелис
Пол Худ седеше на терасата до хотелския басейн. До себе си бе поставил пейджъра и клетъчния телефон, а панамената шапка бе спуснал толкова ниско над очите си, че никой не би могъл да го познае. Точно сега изобщо нямаше желание да си говори глупости с някой стар познат. С изключение на липсващия тен той вероятно изглеждаше като някой от многото модерни, самовлюбени и независими филмови продуценти.
Всъщност обаче въпреки присъствието на Шарън и децата, които си играеха на неколкостотин метра в дълбоката част на басейна, той бе изпаднал в меланхолия и се чувстваше странно самотен. Уокменът му работеше, включен на станцията, предаваща само новини, докато той чакаше да чуе обръщението на президента към нацията. Отдавна вече не беше му се случвало да следи новините като обикновен гражданин, а не като слуга на обществото и това сега не му харесваше. Не му се нравеше чувството за безпомощност, невъзможността да сподели мъката си с пресата, с останалите държавни служители. Той искаше да даде своя принос в оздравяването, в чувството на ярост и дори в отмъщението.
Но беше просто човек, седнал на пластмасов стол и чакащ да чуе новините като всеки друг.
„Е, не точно като всеки друг.“ Защото чакаше да му се обади Майк Роджърс. Въпреки че линията не беше шифрована, Роджърс щеше да намери начин да му каже нещо. Ако, разбира се, имаше какво да се каже…
Докато чакаше, мислите му се върнаха към експлозията. Явно тунелът не е бил основната цел. Със същия успех можеше да бъде взривено фоайето на хотел с азиатски туристи и бизнесмени, с филмови дейци от Италия, Испания, Южна Америка и дори Русия. Това би ги изплашило и би нанесло поражения на местната икономика от автоуслугите до ресторантьорството. Когато Худ бе кмет на Лос Анджелис, той бе участвал в многобройни семинари по въпросите на тероризма. Въпреки че всяка отделна терористична група си имаше свои методи и причини за онова, което правеха, те имаха и едно общо нещо. Винаги нападаха многолюдни места — било то военен команден център, транспортно средство или обществена сграда. По този начин принуждаваха правителствата да преговарят с тях въпреки обществената нагласа против подобни действия.