— Благодаря — отговори Худ. — Но когато взема решение какво ще правя, аз ще те уведомя. Благодаря ти за информацията. Ще ти се обадя по-късно.
— Добре — отвърна мрачно Роджърс.
Худ прекъсна разговора и прибра телефона. Потупа го леко с дланта си.
Шарън наистина щеше да го убие, а децата щяха да бъдат разочаровани. Александър толкова отдавна чакаше да отидат заедно на атракцията в „Технофаж“.
„Боже, защо нищо не става по-лесно в този живот?“ — попита се той, докато отиваше към басейна.
— Защото тогава нямаше да има динамика — отговори си сам тихо. — И животът ти би бил скучен.
Но трябваше да признае, че малко скука точно сега би му дошла добре, защото точно затова се беше върнал в Лос Анджелис…
— Татко, идваш ли? — викна към него дъщеря му Харли, когато го видя да се приближава.
— Не, глупачко — извика й Александър. — Не виждаш ли, че си носи телефона.
— Не мога да видя чак дотам без очила бе, петльо — не му остана длъжна тя.
Шарън бе престаналата пръска сина им и плуваше на място. От изражението й можеше да се разбере какво ще последва.
— Елате насам — каза Шарън, когато мъжът й седна на ръба на басейна. — Мисля, че татко има да ни казва нещо.
Худ заговори тихо:
— Налага се да се връщам. Ще трябва да отговаряме на онова, което се случи днес.
— Татко им трябва, за да ритне ония по задника — зарадва се Александър.
— Тихо — скара му се Худ. — Нали знаеш, който много дрънка…
— Много си пати — довърши десетгодишният му син. — Изззвинете, моля! — Той се гмурна надолу.
Дванадесетгодишната му сестра се хвърли да го хване, но Александър й се изплъзна.
Шарън гледаше към съпруга си.
— Този отговор… — започна тя. — Не може ли да мине и без теб?
— Може.
— Тогава го зарежи.
— Не мога — каза Худ. Той погледна надолу към нея, а после отмести очи. Не можеше да издържи погледа й. — Съжалявам. Ще ти се обадя после.
Худ се изправи и извика към децата, които спряха гонитбата си само за да му помахат с ръце:
— Купете ми една тениска в „Технофаж“.
— Добре! — отвърна му Александър.
— Пол? — повика го Шарън.
Той спря и се обърна назад.
— Знам, че ти е трудно — каза тя. — И аз сега не ти помагам никак. Но на нас ти също си ни необходим. Особено на Александър. Ще има: „О, как би се харесало това на татко“. И „Татко би се радвал на това“. Което ще продължи през целия утрешен ден. Някога, много скоро при това, ти ще трябва да започнеш да „отговаряш“ и за това, че не си прекарвал достатъчно дълго време с нас.
— Да не мислиш, че аз не се тревожа от това? — попита Худ.
— Недостатъчно — каза Шарън и се отблъсна от стената. — Не толкова, колкото когато си далеч от електрическите заряди на столицата. Помисли си по този въпрос, Пол.
„Със сигурност“ — обеща си той. Но сега трябваше да хване самолета.
17.
Понеделник, 3:35 часа сутринта, Вашингтон
Подполковник Чарлз Скуайърс стоеше върху тъмната писта в Куантико. Беше облечен в цивилни дрехи и кожено яке, а преносимият компютър бе поставен върху настилката между краката му, докато той изпращаше един по един шестте останали членове на група „Защитник“ към двата хеликоптера, които щяха да ги отведат във военновъздушната база „Андрюс“. Там щяха да се прехвърлят на принадлежащия на „Защитник“ С-141В „Старлифтър“ за единадесетчасовия полет до Хелзинки.
Нощта беше хладна и свежа, въпреки че както винаги работата бе онова, което го възбуждаше най-вече. Когато като дете растеше в Ямайка, никога не беше преживявал нещо по-възбуждащо от това, да тича из стадиона преди мач, особено когато шансът за победа не беше на страната на неговия отбор. Така се чувстваше и всеки път, когато „Защитник“ се хвърляше в действие. Заради любовта на Скуайърс към футбола Худ му беше разрешил да нарече групата си на името на поста, на който бе играл — защитник, който пресреща топките на противника и ги връща в собственото му поле.
Скуайърс спеше в малката си къща в базата, когато Роджърс се обади и му предаде заповедта за пътуването до Финландия. Роджърс се извини, че са успели да вземат одобрение от Конгреса за група само от седем човека, а не за всичките дванадесет. Конгресът винаги объркваше работите им, а този път пък раздели групата. Обяснението беше, че ако бъдат разкрити, винаги може да се обясни на руснаците, че всъщност не са изпратили цялата си нападателна мощ. В света на международната политика, изглежда, това имаше някакво значение. За щастие след последната мисия Скуайърс бе приспособил тренировъчния план на „Защитник“ така, че когато се наложи, да могат да вършат работата си и при непълен състав.