Когато екраните оживяха след седмици на проверки и изпитания, Орлов изпита същото чувство, каквото усещаше всеки път, когато една от огромните ракети оживяваше под ръцете му: облекчение, че всичко е започнало по план. Макар животът му сега да не беше подложен на риск така, както когато пилотираше космическите кораби, той никога не беше се чувствал толкова зависим на живот и смърт по онова време. Това сега не беше пътешествие в космоса, нито боен полет, а ежедневна работа. За него репутацията му бе по-важна даже от живота и единственото желание на Орлов беше да свърши работата си добре и да не се изложи.
Предната стена на помещението бе покрита с картата на света. Картината от всеки един от екраните можеше да бъде наложена върху нея чрез проектора, монтиран на тавана. По страничните стени имаше рафтове с дискети и материали със строго секретни данни, папки и записки за правителства, военна мощ и агенции от целия свят. В средата на задната стена беше вратата, която водеше към коридора и центъра за анализ на шифрованите съобщения, стаята за охраната, заседателната, тоалетната и изхода. Вратите към кабинетите на Орлов и Рузки бяха вдясно и вляво от нея.
Застанал в сърцето на центъра, Орлов се чувстваше като командир на кораб от бъдещето, който току-що е пристигнал тук, но може да огледа от космоса не само земята, но и онова, което се намира под повърхността й, и може да разбере почти всичко за всеки само за миг. Дори и когато беше в космоса и виждаше как земята бавно се върти под него, той никога не беше чувствал подобно благоговение. И понеже всяко правителство имаше нужда от точно и навременно разузнаване, финансирането и работата на центъра му изобщо не бяха засегнати от хаоса, царящ в икономиката и управлението на Русия. Той почти разбираше как се е чувствал цар Николай II, когато е живял в изгнание, но и в охолство до смъртта си. Лесно беше да живееш така, откъснат от ежедневните проблеми на другите. Затова Орлов винаги гледаше да си купи поне два-три от ежедневниците, за да не се откъсне напълно от реалната действителност.
Ефрейтор Ивашин изведнъж се изправи, застана с лице към генерала и козирува. Той свали слушалките си и му ги подаде:
— Господин генерал — каза той. — От радиоцентъра докладват за лично повикване за вас.
— Благодаря — каза Орлов, но махна с ръка към слушалките. — Ще поема разговора от моя кабинет. — Той се обърна и се насочи към вратата вдясно на изхода.
След като набра личния си код върху клавиатурата, намираща се отляво на вратата, Орлов влезе. Секретарката му Нина Тернова вдигна глава откъм преградата в задния ъгъл на помещението. Високата тридесет и пет годишна жена с широки рамене бе облечена в прилепнал тъмносин костюм. Косата й беше с цвят на лешник и вдигната на кок. Имаше големи очи и красиво оформен нос, а челото й бе прорязано от диагонален белег от куршум, достигащ до скулата. Бивш офицер от милицията в Санкт Петербург, тя имаше белези и по гърдите и лявата ръка, в резултат от сблъсъка с бандити, които се бяха опитали да оберат една банка.
— Поздравления, генерале — каза тя.
— Благодаря. — Орлов затвори вратата. — Само че имаме да направим още стотина проверки…