— Знам — каза Нина. — Но когато и те приключат, вие пак няма да сте доволен. Ще искате да мине успешно първият ден, после първата седмица, месец, година.
— Че какво струва животът без цели? — попита генералът, докато сядаше зад бюрото си с черен плот и бели крака, изработено от останките на един от космическите кораби „Восток“, които бе пилотирал в космоса. Останалата част на стаята бе украсена със снимки, модели, награди и спомени от годините, прекарани в космоса, включително и една кутия с негов личен подарък — панелът за управление на първия космически кораб, изведен от Юрий Гагарин в космоса.
Той седна в облицования с кожа стол пред компютъра и набра своя код за достъп. Екранът бързо се изпълни с картина, представляваща тила на министър Догин.
— Господин министър — обади се Орлов в малкия микрофон, монтиран в долния ляв ъгъл на монитора.
Минаха няколко секунди, преди Догин да се обърне. Орлов не знаеше дали на министъра му харесваше да кара хората да чакат, или не обичаше да дава вид, че той чака да му се обадят.
Във всеки случай това си беше игра и тя не се харесваше на Орлов.
Министърът се усмихна:
— Ефрейтор Ивашин ми каза, че всичко е тръгнало по план.
— Ефрейторът не е запознат, да не говорим, че даже е избързал — отвърна Орлов. — Още не сме прегледали всички данни.
— Сигурен съм, че ще са в ред — каза Догин. — И не се карайте на ефрейтора за ентусиазма, генерале. Това е велик ден за целия екип.
„Целия екип.“ Орлов преглътна отговора си. Когато работеше по космическата програма, екипът бе група хора, отдадени на една обща цел: да разширят човешките възможности и да им позволят да проникнат в космоса. Естествено, имаше и политически момент, но видът на самата работа го правеше почти незначителен. А тук Орлов нямаше екип. Имаше няколко групи, всяка дърпаща чергата към себе си. Имаше група, която работеше, за да пусне центъра в действие. Друга, която доставяше информация на Догин. И дори група, параноично мятащи се насам-натам хора, начело с директора по охраната Глинка, които не знаеха на чия страна да застанат. Можеше да му донесе много неприятности и дори да му струва поста, но Орлов си беше обещал, че ще накара хората на това място да заработят наистина като екип.
— Оказва се — продължи Догин, — че не бихме могли да определим по-добро време за пускането. Над южната част на Тихия океан към Япония лети един реактивен „Гълфстрийм“. След като презареди в Токио, той ще се насочи към Владивосток. Ще накарам секретарката си да ти изпрати плана на полета. Искам центърът да наблюдава пътя на самолета. Пилотът е инструктиран да се свърже с вас, след като кацне във Владивосток, което ще стане около пет часа сутринта, местно време. Когато го направи, уведомете ме и аз ще ви дам по-нататъшни инструкции за него, които ще му съобщите.
— Това изпитание на системата ни ли е? — попита Орлов.
— Не, генерале. Товарът на гълфстрийма е от жизненоважно значение за нас.
— В такъв случай защо не оставите военновъздушните сили да го ръководят, докато проверим внимателно всичко тук. Техните радио и електронни мощности са…
— Чужди и досадни — прекъсна го Догин. Той се усмихна. — Аз искам вие да проследите самолета, генерале. Вярвам, че центърът ще се справи. Всяко и всички съобщения от самолета ще идват във вашата радиокабина кодирани, естествено, и всички проблеми или забавяния ще ми бъдат докладвани лично от теб или полковник Рузки. Имаш ли някакви въпроси?
— Няколко — отвърна Орлов. — Но ще запиша заповедта в дневника и ще направя така, както вие искате. — Той вкара командата, която записваше автоматично датата и часа, и в долната част на екрана се оформи прозорче. Там записа „Министър Догин заповядва да се проследи полетът на самолет «Гълфстрийм» с крайна цел Владивосток“. Прочете още веднъж написаното и го запамети с клавиша. Чу се лек сигнал, означаващ, че заповедта е записана.
— Благодаря, генерале — каза Догин. — На всичките ти въпроси ще бъде даден своевременен отговор. А сега късмет в работата. До три часа очаквам да чуя, че бижуто в короната на нашето разузнаване работи с пълна пара.
— Слушам — отговори Орлов. — Но се чудя… Кой ли носи тази корона?
Догин още се усмихваше.
— Разочарован съм, генерале. Нетърпението не ти отива.
— Извинете. Аз самият го намирам за неприятно. Но пък и никога не ми се е случвало да ръководя мисия с непълна информация или с неизпитано докрай оборудване. Нито пък съм попадал в ситуация, когато подчинените ми нарушават заповеди, без да им пука.