Когато бе почти под носа на машината, един от двамата мъже се появи отново на вратата на кабината. Сега държеше немски автомат „Валтер МР-К“ и веднага стреля към Ли. Очаквайки това, агентът на ФБР напрегна мускулите на здравия си крак и се хвърли от другата страна на самолета, като се прикри зад носа му. Чудеше се къде ли е охраната на летището. Та те трябва да са чули стрелбата. Не му се вярваше всички да са подкупени като наземния екипаж и онова копеле Савара.
Куршумите описаха светеща линия по асфалта вдясно от него, но бяха на няколко метра от мястото, където бе паднал Ли. Той запълзя на лакти и изпъна ръка, за да стреля по предния колесар. Ако уцелеше, това щеше да задържи самолета на земята достатъчно дълго, докато дойде някой да види какво става. Освен ако не са подкупени всички на летището, включително и охраната.
Секунда преди Ли да стреля, зад него се чу откос, който го удари в ръката и рамото. Той не очакваше това. Ръката му трепна и не улучи гумата, а четирите му изстрела отидоха в крилото и фюзелажа. Последва нов откос и той бе ранен в дясното бедро.
Ли се извърна и видя окървавената фигура на Кен Савара, застанала над него.
— Не можеше ли… просто да ме оставиш… — прошепна Савара и падна на колене. — Остави ме!
Събрал цялата си сила в ръката, Ли насочи пистолета си към японеца:
— Искаш да те оставя? — каза той и изпрати куршум в челото му. — Ето, остани!
Докато Савара падаше настрани, Ли се извърна към самолета. Бореше се за глътка въздух, а мъжете там продължаваха зареждането. „Не може да бъде!“ — каза си той. Как бе възможно да бъде предаден от партньора си и оставен да умре върху залятия с масло асфалт? Без никой да види, без да се чуят сирени в далечината, без някой да залови престъпниците и да му помогне… Пък било то и някой от тези безсъвестни работници.
Саймън Ли умря с чувството за пълен провал.
Половин час по-късно самолетът излетя в посока Русия. Поради тъмнината никой от земята, нито от самолета не видя тънката струйка черен дим, която се виеше откъм левия двигател, докато гълфстриймът се насочваше към небето.
21.
Понеделник, 12:30 часа по обяд, Вашингтон
Докато се хранеха с обяда, поръчан от стола, Лоуъл Кофи, Марта Макол и помощниците им работеха в облицования с дърво кабинет на юриста, търсейки всички вратички в законодателството, позволяващи изпълнението на мисията на „Защитник“. Това беше част от работата им при всяка задача на групата.
Финландският президент бе позволил кацането на многонационалната група „Защитник“, която да провери данните за радиация в залива, и сега заместничката на Кофи — Андрея Стемпъл — говореше по телефона с канцеларията на Интерпол в Хелзинки, за да уреди кола и фалшиви визи за тримата от членовете на екипа, които трябваше да влязат в Русия. Седнал до нея в коженото кресло, помощникът й Джефри Драйфус преглеждаше завещанията на командосите от „Защитник“. Ако някой от документите не беше в ред и не отразяваше осъвременените промени в семейно положение, деца и доходи, той трябваше да бъде изпратен по факса до самолета за подпис и освидетелстване и върнат обратно.
Кофи и Макол преглеждаха на екрана на компютъра черновата на дългия окончателен документ, който Кофи трябваше да представи преди кацането на „Защитник“ пред смесената осемчленна комисия по разузнаването на Конгреса и Сената. Вече бяха уточнили вида на оръжията, които могат да бъдат използвани, точния вид на провежданата операция, продължителността й и останалите ограничения. Кофи се занимаваше с подробностите, обхващащи дори радиочестотите, които могат да бъдат използвани, и времето на влизане и излизане на групата до минута. След като всичко вече бе казано и направено, одобрението от страна на комитета за влизане в Русия според международното право всъщност не означаваше нищо. Но без него, ако бъдеше пленена, групата „Защитник“ би била обвинена в самоуправство и оставена на произвола на съдбата. С това одобрение обаче САЩ се задължаваха да работят тайно чрез дипломатическите си канали и да осигурят освобождаването на хората.
В края на коридора, оттатък кабинетите на Майк Роджърс и Ан Фаръл, се намираше командният център на Боб Хърбърт. В тясната правоъгълна стая имаше няколко компютъра върху малка маса, детайлни карти на света върху три от стените и дузина телевизионни монитори върху четвъртата. По-голямата част от екраните бяха тъмни. Но пет от тях бяха изпълнени със сателитни изображения от Русия, Украйна и Полша. На всеки 89 стотни от секундата старото изображение се сменяше с ново.