— Разбирам и ви благодаря — каза Никита.
Той нито попита какъв е товарът, нито пък това го интересуваше. Щеше да се отнася с него толкова внимателно, все едно че се състои от ядрени бойни глави, а пък и бе напълно възможно да е точно така. Бе чувал, че има проект Приморска област, част от която беше и градът, да се превърне в независим от Русия в политическо и икономическо отношение район. Така че това би могло да бъде предварителна стъпка на новоизбрания президент Жанин за разоръжаване на района.
— Ще влизаш във връзка с мен при преминаването на всяка гара по Транссибирската магистрала — продължи Рузки. — Но ти повтарям, лейтенант: трябва да вземеш всички и всякакви мерки, за да опазиш товара си.
— Разбрано, господин полковник.
Когато върна телефонната слушалка на оператора, лейтенантът заповяда на хората си да започнат работа. Те взеха оръжието си и затичаха към гълфстрийма, който почти бе закрит от погледа им от все по-сгъстяващия се снеговалеж.
28.
Вторник, 11:09 часа вечерта, Москва
Никога досега Андрей Волков не беше се чувствал толкова самотен и изплашен. Дори и когато беше най-зле в Афганистан, приятелите му — войници като него — бяха наблизо и заедно преживяваха трудностите. Когато за първи път с него се свърза „П“, за да му предложи да работи за МИ-6, той почувства, че му се повдига при мисълта да предаде страната си. Но се самоуспокои с факта, че и неговата страна го бе изоставила след войната, а сега ще има нови приятели както в Англия, така и тук, в Русия, макар да не знаеше кои са те. Разбираше, че никой няма да спечели, ако бъде хванат и започне да издава имената на останалите шпиони. Но му бе достатъчно да знае, че сега вече принадлежи към нещо, и това съзнание го поддържаше през тежките години, когато бе принуден да се справя с последиците от счупения в окопите по време на войната гръбнак.
Само че сега, когато приближаваше към гарата, високият слаб младеж не усещаше нищо подобно. Бе изненадан по време на вечерята от бипването на телефона, който му бе дал Фийлдс-Хътън. Той бе скрит в уокмен — една вещ толкова ценена в Русия, че му даваше възможността да го носи винаги със себе си. Безименният контактьор го бе информирал за смъртта на Фийлдс-Хътън и още един агент и му бе казал да се опита да се придвижи до Санкт Петербург в рамките на следващите двадесет и четири часа. А там да чака за нови инструкции. Докато се преобличаше забързано в костюма и прибираше в джобовете си само уокмена и валутата, която Фийлдс-Хътън му бе дал за подобни спешни случаи, Волков вече не се чувстваше така, като че ли цяла Англия го подкрепя. Отиването в Санкт Петербург щеше да бъде самостоятелна и трудна задача и той даже не знаеше дали ще бъде в състояние да я изпълни. Не притежаваше лека кола, а да пътува със самолет, излитащ даже от някое от малките летища като Биково, беше рискована работа. Името му щеше да бъде записано на гишето, а милицията би могла да му поиска и паспорта. Единствената възможност оставаше да се качи на влака за Санкт Петербург.
Някога Фийлдс-Хътън му беше казал, че ако му се наложи да напусне града, не бива да се насочва направо към летищата или гарите. Затова той не избърза. Обикновено около обяд или вечеря чиновниците не изпитваха голям ентусиазъм за работа и затова той обикаля известно време улиците, като вървеше, като че ли бърза за някъде, макар всъщност да не бе така. Смесваше се с нарастващите тълпи хора, които се прибираха по домовете си, и така измина странен маршрут от дома си на проспект „Вернадски“ по страничните улици, където спекуланти продаваха различни стоки от багажниците на колите си, до близката станция на метрото. Оттам пътува в претъпканата мотриса до монументалната станция „Комсомолска“ с възхитителна шестколонна зала и изрязан купол в североизточната част на града. После обикаля почти цял час, преди да се насочи към Петербургската гара, от която тръгваха влаковете за Санкт Петербург, Талин и всички останали градове на север.
Петстотинкилометровият път, който свързваше Москва и Санкт Петербург, е бил проектиран от американския инженер лейтенант Джордж Вашингтон Уистлър — баща на художника Джеймс Макнийл Уистлър. Той е бил построен от крепостни селяни и затворници, принуждавани от надзирателите да работят дълги часове при нечовешки условия. Малко след това, през 1851 година била построена гара Николаевска, сега известна като Петербургската гара, която е най-старата в Москва и една от трите, намиращи се в близост до оживения площад „Комсомолски“. Вляво на този площад се намира Ярославската гара, построена през 1904 година, която е последната спирка на Транссибирската железопътна линия. А вдясно е Казанската гара — бароков комплекс от сгради, завършен през 1926 година, откъдето тръгват влаковете за Урал, Сибир и Централна Азия.