Петербургската гара се намира пред арката на станция „Комсомолска“, точно на северозапад от Ярославската. Докато Волков се приближаваше, избърса потта от челото с ръкава на сакото си и приглади назад дългата си мръсноруса коса. „Спокойно — помисли той. — Трябва да действаш спокойно.“ Той лепна широка усмивка на устните си като човек, отиващ на среща с приятелката си, но знаеше, че очите му не се усмихват, и затова се надяваше никой да не се загледа достатъчно сериозно в него, за да забележи.
Волков обърна големите си тъжни кафяви очи към високата часовникова кула. Тъкмо минаваше единадесет часът. Влаковете тръгваха четири пъти дневно, като първият беше в осем сутринта, а последният — в полунощ. Планът на Волков беше да си вземе билет за последния влак и да се огледа дали милицията проверява пътниците. Ако беше така, имаше две възможности. Първата — да заговори някого от другите пътници, докато се насочва към влака, тъй като милицията ще търси сам човек. А втората бе да отиде направо към някой милиционер и да го попита за направленията на влаковете. Фийлдс-Хътън му бе казал, че онзи, който се мотае и оглежда сред бързащи за някъде хора, веднага привлича вниманието към себе си, докато обикновено никой не забелязва човек, който се движи открито и целенасочено.
Опашките пред касите за билети бяха дълги дори и по това време и Волков застана на тази в средата. Беше си купил вестник и докато чакаше, се правеше, че чете, макар почти да не го виждаше. Опашката се придвижваше бавно, но Волков, който всъщност не беше търпелив човек, не обръщаше внимание на това. Всяка изминала минута на свобода засилваше увереността му, пък и означаваше, че ще прекара по-малко време затворен в купето преди тръгването на влака.
Той купи билета си без инциденти и тъй като милиционерите бяха заети с оглеждането на други самотни пътници, мина безпрепятствено.
„Ще успееш“ — каза си той. Премина под арката на входа, водещ към перона, където чакаше експресът „Червената стрела“. Десетте вагона бяха доста стари. Три от тях бяха наскоро боядисани в яркочервено, а единият в зелено, но това не помрачаваше красотата им. Една група туристи се беше събрала до предпоследния вагон. Носачите бяха оставили багажа в безразборна купчина, а милиционерите преглеждаха паспортите на пътниците.
„Няма съмнение, че търсят мен“ — помисли Волков, докато минаваше покрай тях. Той се качи във влака два вагона пред туристите и седна на една от дебело тапицираните седалки. Досети се, че трябваше да си вземе куфар. На някого можеше да се стори съмнително, че пътува за далечния град, без да носи поне чифт бельо и допълнителен костюм. Докато вагонът се пълнеше с пътници, той се огледа и видя как един от тях поставя няколко сака върху полицата. Волков се премести и седна под единия от саковете близо до прозореца.
Когато се настани с вестника в скута и уокмена в джоба си, Волков най-после си позволи да се отпусне. Точно в този миг в купето настъпи абсолютна тишина и той усети студеното дуло на пистолета „Макаров“ в тила си.
29.
Понеделник, 3:10 часа следобед, Вашингтон
Боб Хърбърт обичаше да бъде зает. Но не чак толкова, че да се чувства, като че ли кара, без да спира инвалидния си стол по пътя от оперативния център до родния си град. Не, не чак до онази Филаделфия, намираща се в местността Нешоба, недалеч от границата с Алабама. Филаделфия не беше се променила много от времето, когато бе дете. Той обичаше да се завръща и да си припомня по-щастливите години. Не че бяха по-невинни. Защото помнеше много добре хаоса, който тогава причиняваха всички — от комунистите до Елвис Пресли. Но това бяха проблеми, които за него оставаха настрани, щом се заровеше сред книгите, ходеше в гората или на риболов при езерото.
Сега пейджърът му казваше, че Стивън Винс от Националната разузнавателна служба има нещо, което той трябва да види, и затова, след като прекъсна краткия доклад на Ан Фарис, Боб се вмъкна с инвалидния стол в кабинета си, затвори вратата и се обади в НРС.
— Я ми кажи да не си получил снимки с голотии от онзи басейн в Генуа — каза той в слушалката.