Така че шпионският бизнес си беше жив и здрав и вече седем години британският агент Фийлдс-Хътън продължаваше да се занимава с него.
Фийлдс-Хътън бе завършил руска литература в Кеймбридж с желанието да стане писател. В неделята, след като се дипломира, той седеше в едно кафене в Кенсингтън и четеше „Записки от подземието“ на Достоевски, когато една жена от съседното сепаре се обърна към него и попита:
— Не бихте ли искали да научите нещо повече за Русия?
Когато той не отговори, тя се бе засмяла и настояла:
— Доста повече.
Това бе запознанството му с британското разузнаване и с Пеги. По-късно той научи, че МИ-6 има дългогодишно сътрудничество с Кеймбридж, датиращо от Втората световна война и „Ултра“ — строго секретния проект за дешифриране на легендарния таен шифър на германците.
Фийлдс-Хътън се беше поразходил с Пеги и се беше съгласил да се срещне с началниците й. В рамките на една година МИ-6 го направи известен като издател на комикси, който купува разкази и рисунки от руски аниматори и ги издава в Европа. Това му даде възможност да пътува непрекъснато, като носи със себе си големи и добре подредени папки, купища списания, видеокасети и играчки, изобразяващи героите, рисувани от руснаците. Още от самото начало Фийлдс-Хътън бе учуден как едно подаръче — чаша с образа на герой от комикс, хавлия или някой пуловер — му спечелваха симпатиите на служителите на авиолиниите, хотелите и дори на полицията. Дали продаваха тези предмети, или ги даваха на децата си, той не знаеше, но размяната се оказа могъщ инструмент за пробив в Русия.
При толкова списания и играчки, които носеше, за него бе много лесно да скрие микрофилм — понякога увит около лепенката на списание, друг път в дупката на ръката на някое човече играчка. По ирония на съдбата бизнесът с комиксите бе потръгнал и всъщност британското разузнаване получаваше хубави сумички от продажбата на авторски права. Уставът на организацията забраняваше извършването на търговски сделки. „Та това все пак е държавна служба“ — бе казал веднъж Уинстън Чърчил на един агент, който искал да продава някакъв уред за разшифроване. Обаче министър-председателят Джон Мейджър и парламентът решиха да оставят печалбите от издателската дейност на комиксите и да ги използват в социалните програми за подпомагане на семействата на загинали или осакатени служители на разузнаването.
Въпреки че бе заобичал бизнеса с комикси и бе решил, че ще стане писател, когато се пенсионира, защото ще има достатъчно материал за истински трилъри, действителната работа на Фийлдс-Хътън за британското разузнаване се състоеше в наблюдението както на чуждите, така и на националните строителни проекти в Източна Русия. Все още се строяха тайни помещения, в стените се криеха подслушвателни устройства, правеха се специални подземия. А когато можеха да бъдат открити и подслушвани, те осигуряваха богата разузнавателна информация. Настоящите му контакти — Андрей и Леонид, илюстратор, който живееше в Санкт Петербург — го снабдяваха с копия и снимки на всички нови строежи и всички преустройства на стари сгради на територията, за която отговаряше.
След като излезе от банята, Фийлдс-Хътън седна в края на леглото, измъкна етикетчетата от чай от джоба си и ги разтвори. Внимателно отлепи микрофилмите и ги постави по един в мощен увеличител, за който бе казал на митничарите, че го е донесъл, за да преглежда рисунките, които купува, върху целулоидни плаки за „скрити картинки“. (Да, господине, имам още много бейзболни шапки с „Тъжното духче“. Естествено, че можете да вземете една за сина си. Защо не вземете няколко и за приятелите му?)