Елена приличаше на официален и безучастен екскурзовод. Каквито и да бяха личните й чувства — все пак виждаше родната си планета за първи път от десет години, — те не се отразяваха на маската й от слонова кост, с изключение на случайно възклицание на изненада при вида на някоя неочаквана промяна: нови сгради, съборени стари блокове, променени улици. Марк очакваше, че поради френетичния темп на обиколките тя фактически няма да има възможност да разговаря с него. И точно така стана, но вместо да разговаря, тя запълваше мълчанието с лекции. Марк започна да съжалява, че не беше хвалил повече Иван. Може би неговият братовчед щеше за разнообразие да го води от време на време в някоя кръчма.
Разнообразието дойде една вечер, когато графът неочаквано се върна в резиденция Воркосиган и съобщи, че ще ходят във Воркосиган Сарло — езерното имение. За по-малко от час Марк се намери с нещата си в един леколет заедно с Елена, граф Воркосиган и телохранителя Пим, който пое в тъмнината на юг към лятната резиденция на фамилия Воркосиган. Графинята не дойде с тях. Разговорът по време на пътуването беше от надут до никакъв с изключение на лаконичния, с половин дума шифър между графа и Пим. Най-после се появи планинската верига Дендарии — тъмно петно между сенки от облаци и звезди. Направиха един кръг над слабо проблясващо езеро и се приземиха по средата на хълм пред безвкусно построена къща. Беше осветена, подготвена за пристигането им. Охраната на министър-председателя беше от ИмпСи — сдържани хора, които ги следваха в друг леколет.
Тъй като наближаваше полунощ, графът се ограничи с кратко описание на вътрешността на къщата и предостави на Марк спалнята за гости на втория етаж с изглед към езерото. Марк, останал най-сетне самичък, се наведе над прозоречната рамка и впери поглед в тъмнината. Върху черните копринени води проблясваха светлини — от селото отсреща и от няколкото самотни имения в далечината. „Защо ме докара тук?“ — питаше се той. Воркосиган Сарло беше най-неофициалната от няколкото воркосигански резиденции, грижливо охраняваната емоционална душа на разпръснатото царство на графа. Дали беше преминал някой тест, за да бъде допуснат тук? Или езерното имение само по себе си представляваше тест? Той си легна и заспа, без да престава да мисли.
Марк се събуди и запримига от утринното слънце, което се промъкваше през прозореца: вечерта бе забравил да спусне жалузите. Някакъв прислужник му беше приготвил по-делнични дрехи и ги беше оставил в стенния гардероб. Той отиде в банята, изкъпа се, облече се и предпазливо излезе да потърси някого. Един иконом в кухнята го насочи навън, където бил графът — без, уви, да му предложи закуска.
Той тръгна по една калдъръмена пътека към някаква горичка, грижливо засадена с донесени от Земята дървета, чиито зелени листа бяха започнали да се изпъстрят и позлатяват от настъпващата есен. Големи дървета, много стари. Графът и Елена бяха близко до горичката в една стара градина, сега семейно гробище на фамилията Воркосиган. Каменната резиденция бе служила първоначално като казарма на гвардията, охраняваща вече порутения замък край езерото, а гробището бе приемало последните почетни салюти на гвардейците.
Марк вдигна вежди. Графът беше облякъл най-официалната си военна униформа — имперска парадна в червено и синьо. Елена беше също в официална униформа, макар и не така крещяща: Дендарии сива кадифена униформа със сребърни копчета и бели лампази. Беше клекнала до една плитка бронзова кадилница, поставена на триножник. В нея трептяха светлооранжеви пламъци, излизаше пушек, който изчезваше в позлатения от утринната мъгла въздух. Марк разбра, че правят заупокойно жертвоприношение, и се спря нерешително до вратата от ковано желязо в ниската каменна стена. За кого? Никой не го беше поканил.
Елена стана и тихо заговори с графа, докато жертвоприношението се превърна в пепел. После сгъна покривката, вдигна кадилницата от триножника и изсипа пепелта върху гроба. Избърса бронзовия съд и го прибра заедно със сгъваемия триножник в бродирана кафяво-сребърна торба. Графът погледна към езерото, забеляза Марк до вратата и му кимна. Не беше точно покана, но не беше и отблъскване.
Елена каза нещо на графа и излезе от градината. Графът й отдаде чест. Минавайки покрай Марк, тя го удостои с любезно кимване. Лицето й беше тържествено, но по-малко напрегнато и по-малко приличащо на маска, отколкото откакто бяха пристигнали на Бараяр. Сега вече графът определено махна на Марк, за да го повика. Чувствайки се неловко, но любопитен, Марк влезе и по посипаната с чакъл пътека отиде при него и каза: