— Моля се да е така. Малко са местата, на които има такива условия. Могат да се проверят. Сега ИмпСи се е заела да ги проверява. Само че… замразеният труп изисква голям опит. Почистването и изпразването може да се извърши от лечебницата на всеки кораб. Или технически отдел. Много по-трудно е откриването на един немаркиран гроб. Или може би изобщо без гроб, просто изхвърлен като смет… — Графът втренчи поглед в дърветата.
Марк можеше да се закълне, че графът не вижда дърветата. Можеше да се закълне, че графът вижда същата картина, която виждаше той: замразено малко тяло с разкъсани гърди — не беше необходим телфер, за да се повдигне, — изхвърлено безгрижно, безразсъдно на бунището. Дали ще се запитат някога кой е бил този малък човек? Или за тях това ще бъде само нещо отблъскващо? Кои, по дяволите, са тези те?
И от колко време графът беше в плен на тази мисъл и как можеше да говори отново и отново по същия въпрос?
— Откога знаете за това?
— Рапортът пристигна вчера следобед. Така че ти разбираш… той беше относително по-важен, отколкото да зная, къде се намираш ти. За Бараяр. — Графът тръгна отново по трасето, после пое по едно отклонение, което се стесняваше и започна рязко да се издига към едно място с по-високи дървета и по-малко храсти.
Марк го следваше с труд.
— Никой със здрав разум няма да иска да помогне на Бараяр по издирването. Всички ще го разглеждат като възможност да постигнат нещо срещу Бараяр.
Графът се усмихна през рамо.
— Май си говорил прекалено много с Корделия.
— Да. Е, тя е единствената личност, която разговаря с мен. — Марк настигна графа, който беше намалил темпото.
Графът направи болезнена гримаса.
— Прав си. — Той тръгна нагоре по каменистата пътека. — Съжалявам. — След няколко стъпки добави с проблясък на черен хумор: — Питам се дали рисковете, които поемах навремето, са се отразявали по същия начин на моя баща. Ако е така, за него достойно е отмъстено. — Повече чернилка, отколкото хумор, реши Марк. — Но е по-необходимо от всякога… да зная…
Графът неочаквано спря, седна край пътеката и опря гръб на едно дърво.
— Странно — промърмори той. Лицето му, почервеняло и влажно от изкачването по хълма и от нарастващата утринна горещина, неочаквано побледня и се обля в пот.
— Какво? — попита предпазливо Марк. Беше задъхан. Сложи ръце на коленете си и погледна мъжа, така странно снижил се до нивото на очите му. На лицето на графа се четеше объркване и вглъбеност.
— Трябва… Трябва да си почина малко.
— Тази идея и на мен ми харесва. — Марк също седна на един камък. Графът не продължи веднага разговора. Безпределна тревога стисна стомаха на Марк. „Какво му е? Нещо не е наред с графа. Оо, по дяволите…“ Небето беше станало синьо и нежно, повя лек ветрец, дърветата въздъхнаха и още няколко златни листа полетяха надолу. Студеният мраз по гърба на Марк нямаше никаква връзка с времето.
— Не е спукана язва — каза графът с безстрастен, академичен тон. — Веднъж ми се е случвало, но това не е същото. — Той скръсти ръце на гърдите си. Дишането му беше станало бързо и повърхностно, неритмично.
„Нещо много сериозно.“ Смел човек, който се опитва да покаже, че не го е страх — най-ужасната гледка, която Марк бе виждал. Смел, но не глупав: например не предпочете да каже, че му няма нищо, и да продължи нагоре, за да го докаже.
— Не изглеждате добре.
— И не се чувствам добре.
— Какво чувствате?
— Ами… болка в гърдите — призна графът очевидно разтревожен. — Нещо повече от болка. Много… странно… усещане. Появи се просто както си ходех.
— Не е от стомашно разстройство, нали? — Като онова, което сега вреше в стомаха на Марк.
— Страхувам се, че не е.
— Може би е по-добре да повикате помощ по апаратурата за персонална връзка — предложи Марк нерешително. Беше адски сигурно, че той не може да направи нищо, ако случаят беше такъв, какъвто изглеждаше.
Графът се изсмя. Прозвуча като сухо хриптене. Звукът не беше успокоителен.
— Оставих я.
— Какво? Вие, министър-председателят, да ходите без…
— Исках да осигуря спокоен, непрекъсван разговор. За разнообразие. Без половината заместник-министри на Ворбар Султана да ме питат къде са си оставили бележките по дневния ред. Така правех с… Майлс. Понякога, когато ставаше мъчно поносимо. Това подлудяваше всички… после се примириха. — На последната дума гласът му стана силен и лек. Той легна на нападалите листа. — Не… не помага… — Протегна ръка и Марк — собственото му сърце лумкаше от ужас — му помогна отново да седне.