— При Майлс, изглежда, се получаваше точно това — каза Иван с неочаквана нотка на завист. — Така и не можах да го накарам да се възползва от това си предимство. Разбира се, той не можеше да изтърпи отказ. „Опитай пак“ беше моето мото, но той зарязваше всичко и се затваряше в черупката си. Не обичаше авантюрите. Или може би просто не беше алчен. Беше склонен да се спре на първата сигурна жена, с която е установил контакт. Най-напред Елена, а после, когато тя му се изплъзна, Куин. Е, мога да разбера защо се е спрял на Куин. — Иван допи виното си и остави празната чаша, за да вземе пълна от минаващия с подноса прислужник.
Адмирал Нейсмит, припомни си Марк, беше алтернативната личност на Майлс. Много бе възможно Иван да не знае всичко за братовчед си.
— А, по дяволите! — каза Иван над ръба на чашата си. — Ето една от краткия списък на мамчето. Тъкмо се насочва към нас.
— Значи ти ли гониш жените, или те теб? — попита Марк объркан.
— Няма никакъв смисъл да се гонят тези тук. Тук само се гледа, без да се пипа. Няма шанс.
Под шанс в този контекст Марк разбра, че Иван има предвид секс. Подобно на много изостанали култури, които все още разчитаха на биологическото възпроизвеждане вместо на технологията на утробните репликатори, бараярците разделяха секса на две категории: законен, свързан с официален договор, при който всяко потомство, резултат от секса, се признаваше, и незаконен, т.е. всичко останало. Марк отиде дори по-нататък. Беше ли това сексуална зона на сигурност? Без напрежение, без страх?
Младата жена, която Иван беше съгледал, идваше към тях. Беше в дълга пастелнозелена рокля. Тъмнокафявата й коса беше сплетена на плитки, завити около главата, и къдрици със затъкнати в тях живи цветя.
— Какво не ти харесва в тази девойка? — прошепна Марк.
— Ти майтап ли си правиш? — промърмори Иван в отговор. — Кася Воргоров? Дребосъче с лице като на кон и плоска като дъска… — Той млъкна, когато тя наближи, и любезно й кимна. — Здравей, Кас. — В гласа му вече нямаше никаква отврата.
— Здравей, лорд Иван — каза тя задъхано и му се усмихна със сияещи очи. Вярно, лицето й беше малко дълго, а фигурата й — мършава, но Марк реши, че Иван е прекалено дребнав. Имаше хубава кожа и красиви очи. Е, всички жени тук имаха хубави очи. Това се дължеше на грима. И на силните парфюми. Сигурно още нямаше и осемнайсет години. Свенливата й усмивка едва не го накара да заплаче, толкова безполезно беше насочена тя към Иван. „Никой не ме е гледал така. Иване, ти си мръсен неблагодарник!“
— Искаш ли да танцуваш? — попита тя Иван. Явно го канеше.
— Нямам особено желание — вдигна рамене Иван. — Всяка година все едно и също.
Тя посърна. Марк беше готов да се обзаложи, че тя за първи път идва тук. Ако имаше стълби, беше готов да изрита Иван по тях. Той се прокашля. Иван го погледна и очите му блеснаха от вдъхновение.
— Каси — измърка Иван, — познаваш ли се с новия ми братовчед лорд Марк Воркосиган?
Тя, изглежда, чак сега го забеляза. Марк й се усмихна колебливо. Тя отново го погледна несигурно.
— Не… бях чула… предполагам, не изглежда точно като Майлс, нали?
— Не — каза Марк. — Аз не съм Майлс. Здравейте, лейди Кася.
Възвърнала със закъснение добрите си маниери, тя отговори:
— Здравейте… лорд Марк. — Едно нервно, рязко движение на главата разтърси цветята в косата й.
— Защо не се опознаете? Извинете ме, трябва да се видя с… — Иван махна на някакъв човек в червено-синя униформа и се измъкна.
— Искате ли да танцувате? — предложи Марк. Беше толкова концентриран да запомни всички официални ходове на церемонията по облагане и вечерята, да не говорим за това кой кой е от приблизително тристата имена, започващи с „Вор“, че почти не беше помислил за неизбежните танци.
— Хм… може би. — Очите й с нежелание се откъснаха от успешно измъкналия се Иван, погледнаха Марк и се отместиха.
„Често ли идвате тук?“ — едва се удържа да не изтърси той. Какво да каже? „Харесвате ли Бараяр?“ Не, това не върви. „Тази вечер мъглата навън си я бива.“ Вътре също. „Подскажи ми, момиче! Кажи нещо, каквото и да е!“
— Настина ли сте клон?
О, всичко друго, но не и това!
— Да.
— Оо! Аз…
Отново мълчание.
— Много хора са клонове — отбеляза той.
— Тук не.
— Вярно.
— Ох… ох! — Лицето й се отпусна облекчено. — Извинете ме, лорд Марк. Майка ми ме вика… — Тя му поднесе като откуп една конвулсивна усмивка, обърна се и забърза към другия край на залата. Марк не беше забелязал никой да я вика.