Въздъхна. Толкоз по обнадеждващата теория за непреодолимата сила на ранга. Лейди Кася очевидно не изгаряше от желание да целува крастава жаба. „Ако бях Иван, щях да правя стойки за момиче, което ме гледа така!“
— Изглеждаш замислен — отбеляза графиня Воркосиган. Беше се върнала при него. Той трепна.
— Ах, дойдохте ли? Да. Иван току-що ме запозна с едно момиче. Не приятелка, предполагам.
— Да. Наблюдавах сцената над рамото на Алис Ворпатрил. От съчувствие стоях така, че тя да е с гръб към вас.
— Аз… не разбирам Иван. Тя ми се струва достатъчно хубава девойка.
Графиня Воркосиган се усмихна.
— Всички девойки са хубави. Работата не е в това.
— А в какво?
— Не разбираш ли? Е, може би ще го разбереш, когато имаш по-голяма възможност да наблюдаваш. Алис Ворпатрил наистина е изкуфяла майка, но просто не може да преодолее изкушението да уреди бъдещето на Иван. Иван е или съгласен, или прекалено мързелив, за да се съпротивлява открито. Така че той прави онова, което тя иска от него… с изключение на едно нещо, което тя желае повече от всичко друго, а именно да се ожени и да я дари с внуци. Лично аз смятам, че стратегията му е погрешна. Ако наистина иска да свали натиска от себе си, внуците напълно ще отклонят вниманието на Алис. Между другото, сърцето й е винаги свито, когато той излиза на разходка.
— Разбирам — съгласи се Марк.
— Някой път ще го плесна за тези му игрички, само че не съм наясно, дали ще го разбере, пък и във всеки случай три четвърти от вината е на Алис.
Марк видя как лейди Ворпатрил настигна Иван в залата. Навярно проверяваше прогреса му за вечерта по списъка.
— Вие, изглежда, сте способна да се въздържате от майчина намеса — каза той небрежно.
— Това… може би ми е грешката — промърмори тя.
Той вдигна очи и се изплаши от смъртната пустош, която за момент видя в очите й. „Този мой език!“ Погледът й се отмести толкова бързо, че той дори не посмя да се извини.
— А може би не съвсем — продължи тя тихо и отново го хвана за лакътя. — Хайде, ела да ти покажа как се хвърлят мрежите в Бараяр.
И го поведе през дългата зала.
— Тази вечер, както вече си разбрал, се изпълняват два дневни реда — любезно започна графинята. — Политически на старите мъже — годишно обновяване на фигурите на Вор — и генетичен на старите жени. Мъжете си представят, че съществува само техният дневен ред, но това е просто една самоизмама, обслужваща техния егоцентризъм. Цялата система Вор е основана на подмолната игра на жените. Възрастните мъже в правителствените съвети прекарват целия си живот в спорове против или в защита на финансиране на една или друга извънпланетна военна система. Междувременно утробният репликатор се промъква покрай тяхната охрана и те дори не разбират, че дебатът, който ще промени основно бъдещето на Бараяр, вече се води между техните жени и дъщери: да се използува или да не се използува утробният репликатор? Много късно е да не се допусне — той е вече тук. Населението от средните класи го ползува масово. Всяка майка, която обича дъщеря си, настоява за него, за да я предпази от психическите опасности на биологическото раждане. Те се борят не срещу старите мъже, които си нямат представа как стоят нещата, а срещу старата женска гвардия, която казва на дъщерите им горе-долу следното: „Ние трябваше да страдаме, така че вие нямате право да бягате от това страдание!“ Огледай се тази вечер, Марк. Ти си свидетел на последното поколение бараярски мъже и жени, които танцуват този танц по стария начин. Системата Вор е на път да се промени в най-нечувствителната си част, която се грижи… или не се грижи… за своята основа. След половин поколение тази система няма да знае какво й се е случило.
Марк почти беше готов да се закълне, че спокойният й, академичен глас прикрива безжалостно удовлетворение. Но изражението й беше както винаги безпристрастно.
Млад мъж в капитанска униформа се приближи към тях и им кимна за поздрав.
— Майорът от протокола моли за вашето присъствие — промърмори той. Съобщението, подобно на поздрава, изглежда висеше някъде между Марк и графинята.
— Насам, моля.
Последваха го през дългата приемна зала, по натруфените с гравюри мраморни стълби, по един коридор и влязоха във фоайе, където се бяха подредили половин дузина графове или техни официални представители. Под широк свод в главната зала седеше Грегор, заобиколен от малка група мъже, предимно в червено-зелени униформи, но имаше и три тъмни министерски наметала.
Седеше на обикновен сгъваем стол, даже по-малък от обикновен.