Темето му стигаше до рамото й, което означаваше, че тя е около средната височина за бараярска жена. Сестрите й сигурно бяха истински валкирии. Точно по вкуса на Майлс. От нея се излъчваха слаби, нежни вълни парфюм. От цветята и от кожата й.
Агония на отчаяние се разля по цялото му тяло. „Можех да спечеля. Ако не бях допуснал онази глупава грешка, това щеше да е моят момент.“ Тя беше дружелюбна, открита, усмихната просто защото не знаеше какво е сторил. Ако излъжеше, ако опиташе, да предположим, противно на здравия разум, да осъществи най-пиянската мечта на Иван с тази девойка и тя се съгласеше… тогава какво? Какво удоволствие ще й достави да го наблюдава как се задушава до смърт в нескритата си импотентност? Безнадеждно, безнадеждно, безнадеждно. Самото очакване на тази болка и на унижението отново помрачи зрението му. Той преви рамене и изстена:
— Оо, за Бога, махай се!
Сините й очи се разшириха от изненада и съмнение.
— Пим ме предупреди, че сте потиснат… — Тя вдигна рамене, обърна се и тръсна глава.
Две от малките розови цветчета се измъкнаха от косата й и паднаха. Марк конвулсивно ги грабна.
— Почакайте!…
Тя се обърна, все още намръщена.
— Какво?
— Паднаха ви цветя. — Той протегна шепи, с по едно смачкано червено цветче във всяка, и се опита да се усмихне. Страхуваше се, че всичко ще се провали, ще заприлича на смачканите цветчета.
— Оо. — Тя взе цветята — дълги, чисти, елегантни пръсти с къси нелакирани нокти на жена, която не стои без работа, — погледна ги, сетне вдигна очи, сякаш не знаеше как да ги сложи отново на главата си. Най-после ги забоде в къдриците си съвсем безразборно и по-несигурно отпреди и отново понечи да се обърне.
„Кажи нещо или ще си изпуснеш шанса!“
— Вие не носите дълга коса като другите — избърбори той. Оо, не, тя можеше да си помисли, че я критикува…
— Нямам време да се занимавам с това. — Несъзнателно пръстите й се заровиха в няколко къдрици, разбутвайки още нещастни цветя.
— С какво запълвате времето си?
— Главно с учене. — Живостта, която неговото рязко възклицание беше потиснало, започна отново да се появява на лицето й. — Графиня Воркосиган ми обеща, че следващата година ще ме изпрати на училище на Бета. — Светлината в очите й се фокусира в микроскопични точици. — Мога да го завърша. Ще им покажа. Щом Майлс можа да направи толкова, аз мога поне да уча.
— Какво знаете за онова, което е направил Майлс? — попита той разтревожено.
— Успя в Академията за имперска служба, нали? — Червенина обля бузите й, вдъхновение изпълни очите й. — Макар всички да казваха, че е много жалък и болнав и ще бъде напразно губене на време, и че ще умре млад. А после, след като успя, казваха, че това било само заради баща му. Но той завърши почти като първенец в класа си и аз не мисля, че баща му има нещо общо с това. — Тя кимна доволна.
„Но са имали право, че ще умре млад.“ Очевидно тя не знаеше за малката частна армия на Майлс.
— На колко сте години? — попита я той.
— Осемнайсет стандартни.
— Аз съм, хм, на двайсет и две.
— Зная. — Тя го наблюдаваше все още с интерес, но по-предпазливо. Очите й показваха неочаквано разбиране. После каза тихо:
— Разтревожен сте за граф Арал, нали?
Най-благородното обяснение на грубостта му.
— Нали е мой баща — каза той и думите му го изненадаха.
— Намерихте ли си приятели тук? — пак попита тя.
— Ами… не съм съвсем сигурен. — Иван? Грегор? Майка му? Беше ли някой от тях негов приятел? — Бях много зает и нямах време да търся приятели. И преди никога не съм имал.
Тя вдигна учудено вежди.
— Не сте имали приятели?
— Не. — Беше особено разбиране, странно и закъсняло. — Не мога да кажа, че са ми липсвали. Винаги съм имал по-непосредствени проблеми. — „И продължавам да имам.“
— Майлс винаги имаше много приятели.
— Аз не съм Майлс — изтърси Марк, настъпен по болното място. Не, това не беше грешка от нейна страна. Където и да го докоснеше, навсякъде бе същото.
— Виждам, че… — Тя замълча, тъй като музиката в съседната зала отново засвири. — Искате ли да танцуваме?
— Не зная никой от вашите танци.
— Това е огледален танц. Всеки може да го танцува, не е труден. Просто повтаряш всичко, което прави партньорът ти.
Той погледна към свода и си помисли за високите врати към градината.
— Може би… може би навън?
— Защо навън? Няма да можете да ме виждате.
— Но и мен никой няма да може да ме вижда. — Изведнъж го обхвана подозрение. — Майка ми ли ви помоли за това?
— Не…
— Лейди Ворпатрил?