Някой вървеше подире му: висок мъж в червено-синя униформа. Лицето му беше в сянка.
— Иван? — извика Марк колебливо. Не очакваше да е Иван.
— Значи ти си клоунът на Воркосиган, а? — Не беше гласът на Иван. Но пък звучеше подчертано обидно.
Марк спря озадачен, после изръмжа:
— Аз съм. А ти кой си в този цирк? Танцуващата мечка ли?
— Аз съм Вор.
— Това се вижда от ниското ти, полегато чело. Кой Вор? — Космите на врата му настръхнаха. Последният път, когато бе почувствал такава бодрост, съчетана със силно гадене, беше в улицата в кервансарая. Сърцето му започна силно да думка. „Но той все още не е отправил никаква заплаха, пък е и сам. Чакай.“
— Другоземецо, ти нямаш представа за честта на един Вор — просъска мъжът.
— Абсолютно никаква — съгласи се весело Марк. — Аз мисля, че всички Вор са ненормални.
— Ти не си войник.
— Отново си прав. Боже мой, тази вечер сме много схватливи. Аз съм обучаван изключително като самостоятелен убиец. Смъртта в сенките ми е първата специалност. — Той започна да отброява на ум секундите.
Мъжът, който беше започнал да се придвижва напред, спря и дори се отдръпна.
— Така изглежда — просъска той. — Не си си губил времето, издигайки се до титлата граф. Не е много хитро за квалифициран убиец.
— Аз не съм хитър. — Беше готов за нападение, но не помръдна. „Никакви неочаквани движения. Продължавай да блъфираш.“
— Виж какво ще ти кажа, клоун такъв. Ако Арал Воркосиган умре, не си ти този, който ще заеме мястото му.
— Е, това също е абсолютно вярно — измърка Марк. — Така че за какво се горещиш ти, който си роден Вор? — „Мамка му. Този знае, че Майлс е мъртъв. Как, по дяволите, е узнал? Дали не е някой вътрешен от ИмпСи?“ Но на яката му нямаше никакво око на Хор. Носеше някакви отличителни знаци, които Марк не можа добре да разбере, значи беше на действителна служба. — Какво те интересува още един ворски търтей, който живее във фамилния пансион на Ворбар Султана? Тази вечер видях цял рояк търтеи да пиянстват тук.
— Много си наперен.
— Помисли си добре — каза Марк раздразнен. — Надявам се, че нямаш намерение да ми отправяш заплахи. Това много ще раздразни ИмпСи. Мисля, че не искаш да дразниш Саймън Илян, който, по дяволите, и да си. — Продължаваше да брои.
— Не знам какво те кара да мислиш, че ИмпСи много се е загрижила за теб — започна ядосано мъжът.
Но беше прекъснат. Един усмихнат прислужник в ливрея на Резиденцията мина по пътеката с поднос с чаши. Як млад мъж.
— Напитки, господа? — предложи той. Непознатият Вор го погледна.
— Не, благодаря. — После се завъртя на пети и се отдалечи. Храстите подир него се раздвижиха, разпръсквайки капчици роса.
— Аз ще взема една, благодаря — каза Марк развеселен. Прислужникът му поднесе таблата с лек поклон. Заради злоупотребите, на които беше подложил стомаха си, Марк избра същото леко вино, което беше пил почти цялата вечер. — Осемдесет и пет секунди. Хронометърът ти е развален. За това време би могъл да ме убие три пъти, но ти ни прекъсна точно когато разговорът започна да става интересен. Как успявате бе, приятелчета? Вероятно нямате достатъчно хора, за да следите всеки разговор в сградата. Автоматично търсене по ключови думи?
— Сандвич с препечен хляб, сър? — Прислужникът иронично завъртя подноса и му предложи другата страна.
— Да, благодаря. Та кой беше този горделив Вор?
Прислужникът погледна към пътеката, където сега нямаше никого.
— Капитан Едуин Ворвента. В персонален отпуск, докато корабът му е на орбитален док.
— Не е от ИмпСи, нали?
— Не, милорд.
— Оо? Е, кажи на шефа си, че бих желал да говоря с него веднага, щом му е удобно.
— Началникът ми е лорд Вораронберг, милорд. Завежда снабдяването на Резиденцията.
Марк се ухили.
— Да де! Заминавай, вече съм достатъчно пиян.
— Както желаете, милорд.
— Утре няма да се повтори. Аха! Още нещо. Да знаеш къде мога да намеря сега Иван Ворпатрил?
Младият мъж погледна за момент разсеяно над балкона, сякаш слушаше нещо, макар в ухото му да не се виждаше никаква слушалка.
— В дъното след първия ляв завой има едно ергенче, милорд, близо до фонтана. Можете да проверите дали не е той.
— Благодаря.
Марк изпълни указанията на прислужника и тръгна през студената нощна мъгла. В светлината на един лъч капчиците мъгла върху ръкава на униформата му проблеснаха като облак през малките сребърни рекички на бродерията. Скоро чу плискането на фонтана. Над него се издигаше малка каменна постройка: без стени, само потънали в сенки сводове.
В този кът на градината беше така тихо, че можеше да чуе дишането на човека в сянката. Само един човек. Това беше добре, тъй като нямаше да допринесе за по-нататъшно намаляване на вече ниската му популярност като попречи на някоя среща. Дишането обаче беше неравномерно и тежко.