— Иван?
Последва продължителна тишина. Той се мъчеше да реши дали отново да извика, или да се промъкне на пръсти, когато прозвуча недружелюбният глас на Иван:
— Какво?
— Ами просто… чудех се какво правиш.
— Нищо.
— Криеш се от майка си?
— Аха.
— Аз… няма да те издам.
— Браво на теб — отговори кисело Иван.
— Е… чао. — Марк се обърна да си върви.
— Почакай.
Той се спря озадачен.
— Искаш ли едно питие? — попита Иван след продължителна пауза.
— Хм… разбира се.
— Тогава ела да си го вземеш.
Марк прекрачи вътре и се спря, за да свикне с тъмнината. Обикновена каменна пейка и сянката на Иван. Сянката му предложи проблясваща бутилка. Марк допълни догоре чашата си, надигна я и със закъснение разбра, че Иван не пие вино, а някакво бренди. Непредвиденият коктейл имаше отвратителен вкус. Той седна на стъпалата, опря гръб на каменната колона и сложи чашата си на земята. Иван също беше изоставил всички формалности.
— Ще можеш ли да се прибереш с колата? — попита Марк, изпълнен със съмнение.
— Нямам такова намерение. Прислугата от Резиденцията ще ме откара сутринта, когато събират остатъците.
— Оо! — Нощното му зрение продължаваше да се подобрява. Той можеше да види лъскавите украшения по униформата на Иван, както и блясъка на лъснатите му ботуши. И блясъка на очите. И следите от сълзи по бузите.
— Иване, ти… — Марк прехапа езика си на „плачеш“ и по средата на изречението го промени: — Добре ли си?
— Аз — заяви твърдо Иван — реших да се натряскам.
— Виждам. Защо?
— Никога не съм го правил на рождения ден на императора. Това е традиционно предизвикателство, подобно на правенето на любов тук.
— Хората правят ли го?
— Понякога. Когато ги предизвикат.
— Много забавно за ИмпСи.
Иван се изсмя.
— Да, има такова нещо.
— Кой те е наскърбил?
— Никой.
Марк разбра, че Иван е готов с едносричните си отговори преди той да е довършил въпросите си.
— Виж, Майлс и аз правехме това парти заедно почти всяка година — каза Иван в тъмното. — Изненадах се… колко много ми липсва днес клюкарският политически коментар на този малък содомит. Разсмиваше ме. — Иван се засмя с глух глас, лишен от веселие. После внезапно спря.
— Съобщили са ти, че са намерили криокамерата празна, нали? — каза Марк.
— Аха.
— Кога.
— Преди няколко дни. Оттогава непрекъснато мисля за това. Не е добре.
— Не е. — Марк се колебаеше. Иван трепереше в тъмното. — Искаш ли… да се прибереш и да си легнеш? — „Аз, разбира се, искам.“
— Няма да мога да се изкача по хълма — каза Иван и вдигна рамене.
— Ще те крепя.
— Добре.
Трябваше му малка подготовка, но успя да повдигне Иван и да го закрепи на нестабилните му крака. Тръгнаха нагоре през стръмната градина. Марк не знаеше кой благотворителен страж на ИмпСи беше съобщил, но на върха ги посрещнаха майката на Иван и стринка му.
— Той е… — Марк не знаеше какво да каже. Иван се взираше в посрещачите със замъглен поглед.
— Виждам — каза графинята.
— Можем ли да отделим един телохранител да го закара вкъщи? — Иван се отпусна и краката на Марк се огънаха. — По-добре двама.
— Да. — Графинята докосна една декоративна комуникационна игла на корсажа си. — Пим?…
Взеха Иван от ръцете му и Марк облекчено въздъхна. Облекчението му премина в благодарност, когато графинята каза, че е време те също да си тръгват. След няколко минути Пим докара пред входа наземната кола на графа и нощното мъчение свърши.
По пътя графинята не говори много. Просто се облегна и затвори очи от изтощение. Дори нищо не го попита.
Във фоайето с черни и бели плочки графинята подаде наметалото си на домашната прислужница и се отправи наляво, към библиотеката.
— Извини ме, Марк. Ще се обадя на ИмпСи.
Изглеждаше много уморена.
— Ако има някаква промяна в състоянието на графа, сигурно щяха да ви се обадят, госпожо.
— Ще се обадя на ИмпСи — повтори тя твърдо. Очите й приличаха на подпухнали дупки. — Ти си лягай, Марк.
Той не каза нищо и уморено се повлече нагоре по стълбите.
Спря пред вратата на стаята си. Беше късна нощ. Коридорът беше безлюден. Тишината на голямата къща притискаше слуха му. Импулсивно се обърна и отиде до стаята на Майлс. Отново се спря. Вече седмици как беше в Бараяр, а не се беше осмелил да влезе в нея. Не го бяха поканили. Хвана античната дръжка. Вратата не беше заключена.