Влезе колебливо и запали лампите с гласова команда. Доста обширна спалня за ограниченията на старата архитектура на къщата. Съседното преддверие, някога предназначено за камериери, отдавна беше превърнато в лична баня. На пръв поглед стаята изглеждаше почти изпразнена, гола, подредена и почистена. При някоя спазма на зрелост сигурно всички детски неща бяха сложени в кашони и прибрани на тавана. Предполагаше, че таваните на къщата крият интересни неща.
И все нак бяха останали следи от неговата личност. Той бавно се разхождаше из стаята с ръце в джобовете, досущ като посетител в музей.
Съвсем основателно малкото неща, които бяха оставени, напомняха за неговите успехи. Дипломата на Майлс от Имперската академия и документът за присвояване на офицерско звание — съвсем нормално да са тук, макар че Марк се чудеше защо между тях беше поставено, също в рамка, едно старо окъсано издание на метеорологичен наръчник. Една кутия с награди от атлетически състезания още от юношеска възраст, изглежда, скоро също щеше да се отправи към тавана. Половин стена беше посветена на колекция с хиляди компакт дискове с текстови и видеозаписи. Колко всъщност е чел Майлс? Той взе ръчното четящо устройство от закачалката на съседната стена и прегледа три случайно подбрани диска. На всеки имаше по няколко коментара на полетата. Мисли на Майлс. Марк се отказа от по-нататъшен преглед и продължи да разглежда.
Един предмет, който познаваше лично: кама с украсена с фигури дръжка, която Майлс беше наследил от стария генерал Пьотър. Осмели се да я вземе в ръка и да провери тежестта и острието й. Кога ли през последните две години Майлс беше престанал да я носи и бе започнал благоразумно да я оставя у дома? Марк внимателно я пъхна в ножницата и я върна на полицата. Окаченото на половината стена беше иронично, лично и очевидно: метална скоба за крак, кръстосана, като в музей, с ворска сабя. Отчасти като самоирония, отчасти като предизвикателство. И двете остарели. Евтина фоторепродукция на страница от древна книга в скъпа сребърна рамка. Текстът нямаше никаква връзка с изложеното и, изглежда, се отнасяше за някаква религия преди скока, за странстващи богомолци и за хълм, и за град в облаците. Марк не беше сигурен за какво се отнася всичко това. Никой никога не беше казвал за Майлс, че е религиозен. И въпреки това беше очевидно, че тези неща са били важни за него.
Марк разбра, че някои от тези неща не са награди. А уроци.
До масата имаше кутия с портативно холовидео. Марк седна и го включи. Очакваше да види физиономията на Ели Куин, но първият видеопортрет, който се появи, беше на висок, намръщен, изключително грозен мъж в ливрея на воркосигански телохранител. Сержант Ботари, бащата на Елена. Той прегледа съдържанието. Следваха Куин, после Ботари-Джесек. И родителите му, разбира се. Конят на Майлс, Иван, Грегор; след тях идваше парад от лица и тела. Той продължи да прелиства все по-бързо — всеки трети човек му беше непознат. След петдесетото лице престана.
Потърка уморено лицето си. „Майлс не е човек, а тълпа.“ Точно така. Седеше наведен, стиснал главата си, опрял лакти в коленете си, изпълнен с копнеж. „Не. Аз не съм Майлс.“
Комуникационният пулт на Майлс беше от секретен тип и по нищо не отстъпваше на този на графа в библиотеката. Марк отиде при него и го погледна, пъхнал ръце дълбоко в джобовете на панталона си. Пръстите му докоснаха смачканите цветенца на Карин Куделка.
Той ги извади и ги нареди на дланта си. В спазъм на разочарование ги смачка с другата си ръка и ги хвърли на пода. След по-малко от минута вече беше на четири крака на пода и трескаво събираше разпръснатите по килима цветчета. „Сигурно съм полудял.“ Коленичи на пода и заплака.
За разлика от случая с бедния Иван, никой не прекъсна мъката му. Той изпрати наум извинение на братовчеда си Ворпатрил: „извинявай, извинявай…“, макар че шансовете Иван на сутринта да си спомни за неговото натрапване не бяха повече от петдесет на сто. Преглътна, за да възстанови нормалното си дишане. Чувстваше страхотно главоболие.
Цялата разлика се състоеше в десет минути закъснение в комплекса Барапутра. Ако бяха избързали с десет минути, Дендарии щяха да се върнат при десантната совалка преди барапутранците да я взривят и всичко щеше да се развие по друг начин. Хиляди интервали от по десет минути бяха минали през живота му незабелязани и без резултат. Но тези десет минути бяха всичко, което можеше да го преобрази от потенциален герой във вечна измет. И той никога нямаше да може да върне този момент.
Беше ли това командирски талант: да разпознае тези критични минути от многото подобни моменти дори сред хаоса на събитията? Да рискува всичко, за да грабне златните десет минути? Майлс беше притежавал в изключително висока степен този талант да определя точния момент. Мъже и жени го бяха следвали, бяха му оказвали пълно доверие точно заради него.