„Съжалявам, съжалявам…“
Тя стана и последва графинята.
Марк седеше изоставен и самотен. Слепешката и почти без да съзнава, той продължи да се храни, въпреки че не се чувстваше добре. След това се изкачи до стаята си с тръбния подемник и си легна. Изпитваше по-голяма нужда да спи, отколкото да диша. Никой не дойде да го види.
След известно време, когато болките в главата и в стомаха му започнаха да стихват, на вратата се почука. Той се преобърна на леглото с приглушено стенание.
— Кой е?
— Елена.
Марк включи лампата, седна в леглото и подложи под гърба си една възглавница. Не искаше да говори с Ботари-Джесек. Не искаше да говори с никого. Задушаваше се. Разкопча всички копчета на горнището на пижамата.
— Влезте.
Тя прекрачи предпазливо. Лицето й беше сериозно и бледо.
— Здравейте. Добре ли сте?
— Не — призна той.
— Идвам да ви се извиня — каза тя.
— Вие? Да ми се извините? Защо?
— Графинята ми каза… нещо, което е станало с вас. Извинявайте. Не знаех.
Отново е бил подложен на дисекция, зад гърба му. Беше ясно от ужасения начин, по който го гледаше Ботари-Джесек, сякаш издутият му корем беше отворен и изложен за аутопсия с разрез от край до край.
— Оо, по дяволите! Какво ви е казала? — Той се мъчеше да седи изправен.
— Майлс също ми беше казал. Но не бях разбрала колко лошо е било всъщност. Графинята ми разказа подробно. Какво ви е направил Гален. Изнасилването с шоковата палка и, хм, тъпченето с храна. И другото отклонение… — Двете с графинята сигурно бяха разговаряли поне два часа. — И всичко е било така добре пресметнато. Тъкмо това е най-жестокото.
— Не съм сигурен, че инцидентът с шоковата палка е бил пресметнат — каза предпазливо Марк. — Според мен тогава Гален беше полудял. Абсолютно. Никой не може да бъде толкова добър актьор. Или може да е започнал да го пресмята, а след това… По дяволите — избухна той безпомощно. Ботари-Джесек подскочи цяла стъпка във въздуха. — Тя няма право да говори за това с вас! Или с когото и да било! Какво, по дяволите, съм аз? Най-интересният експонат в града?
— Не, не! — Ботари-Джесек разпери ръце. — Вие трябва да разберете. Аз й разказах за Мари, онази малка блондинка-клон, с която ви заварихме. И какво мислех, че правехте. Обвиних ви пред графинята.
Той замръзна и почервеня от срам и от нова изненада.
— Не съм очаквал, че не сте й го казали още в началото. — Нима всичко, което мислеше, че е постигнал с графинята, беше на пясъчна основа и сега се беше срутило?
— Тя толкова много искаше да й бъдете син, че не можах да я спра. Но ви бях много ядосана и го изтърсих.
— И какво стана?
Ботари-Джесек поклати глава в почуда.
— Тя е истинска бетанка. Толкова е странна… Никога не е там, където човек предполага, имам предвид умствено. Тя ни най-малко не се изненада. И после ми обясни всичко… имах чувството, че мозъкът ми е изваден и добре промит с вода и четка.
Ботари-Джесек едва не се засмя.
— Типичен разговор с графинята. — Той задиша неспокойно. „Тя не ме презира…?“
— Бях несправедлива към вас — продължи Ботари-Джесек упорито.
Той разпери ръце от раздразнение.
— Хубаво е да знам, че имам такъв защитник, но вие не бяхте несправедлива. Ставаше точно онова, което мислехте. Щях да го направя, ако можех — каза той мрачно. — Не ме спря моята добродетел, а високоволтовото състояние, в което се намирах.
— Оо, не искам да кажа, че бях несправедлива относно фактите. Но влагах много гняв в начина, по който си ги обяснявах. Нямах представа в колко голяма степен сте продукт на систематичен терор. И как невероятно сте се съпротивлявали. Мисля, че на ваше място щях да стана шизофреннчка.
— Не беше толкова лошо през цялото време — каза той стеснително.
— Но вие трябва да разберете — повтори тя упорито. — Да разберете какво ставаше в мен. Във връзка с баща ми.
— Какво? — Сякаш някой го беше праснал в ченето. — Зная какво общо има моят баща, но защо, по дяволите, и вашият?
Тя стана и закрачи из стаята. Нещо я вълнуваше. После припряно заразказва:
— Баща ми е изнасилил майка ми. По време на бараярското нашествие на Ескобар. Така съм дошла на света. Научих го преди няколко години. Това ме прави болезнено чувствителна по този въпрос. Не мога да го понасям — тя стисна юмруци, — но то е в мен. Не мога да се освободя от него. Това не ми позволяваше да гледам обективно на вас. Все едно, че през последните два месеца ви гледах през мъгла. Графинята разпръсна тази мъгла. — И наистина, очите й повече не го смразяваха. — Графът също ми помогна повече, отколкото очаквах.
— Оо! — Какво трябваше да каже? Значи през тези два часа не бяха говорили само за него. Очевидно около нейната история имаше още неща, но той, разбира се, нямаше да я пита. За първи път не беше принуден да се извинява. — Аз… не съжалявам, че съществувате. Както и да сте дошла на този свят.