Марк каза:
— Аз, лорд Марк Пиер Воркосиган, васал на император Грегор Ворбара, приемам твоята клетва и тържествено ти обещавам защитата на васал-командир. Такава е думата ми като Воркосиган. — Той спря и се обърна към графинята. — Всъщност аз не съм положил клетва пред Грегор. Това ще обезсили ли настоящата церемония?
— Подробности — каза графинята и махна с ръка. — Подробностите могат да се изкусурят по-късно.
Ботари-Джесек стана. Погледна го като жена, която се събужда с махмурлук и вижда в леглото си мъж, когото не си спомня от предната нощ. Потри китките си, където я бяха докосвали неговите ръце.
Власт. Колко ворска власт му даде тази малка шарада? Толкова, колкото кажеше Ботари-Джесек. Гледаше атлетичната й фигура и проницателното й лице. Нямаше никаква опасност да му позволи да злоупотреби с положението си. Несигурността на лицето й отстъпваше място на потиснато удоволствие, което го очарова. „Да. Това беше правилен ход.“ Нямаше съмнение, че графинята е доволна от него и открито се усмихва на сина си.
— Е — каза графинята, — колко бързо можем да подготвим всичко? Кога ще бъдете готови за пътуване?
— Веднага — каза Ботари-Джесек.
— На вашите заповеди, госпожо — каза Марк. — Аз наистина чувствам… вие разбирате, че не е нищо психично, не е дори обикновено желание. Само логика. Но наистина мисля, че може да не ни стигне времето.
— Как така? — попита Ботари-Джесек. — Няма нищо по-статично от криостазата. Сигурно ще полудеем от несигурност, но това си е наш проблем. Майлс може би има повече време от нас.
Марк поклати глава.
— Ако Майлс е попаднал замръзнал в приятелски или неутрални ръце, досега те трябваше да ни отговорят, поне заради обявената награда. Но ако… някой… иска да го съживи, най-напред ще трябва да извърши подготвителните работи. Точно сега ние много добре знаем колко много време е необходимо за отглеждане на органи за трансплантация.
Графинята кимна кисело.
— Ако — където и да е Майлс — е предаден за подготовка наскоро след като са го намерили, може би вече са готови да започнат опит за съживяване.
— Може да претупат работата по съживяването — каза графинята. — Може да не са достатъчно внимателни. — Пръстите й барабаняха до дърворезбата.
— Не съм съгласна — възрази Ботари-Джесек. — Защо един враг ще се главоболи да го съживява? Каква по-лоша съдба може да има от смъртта?
— Не зная — въздъхна Марк. „Но ако има такава, обзалагам се, че джексънианците ще се погрижат за нея.“
ДЕВЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА
С дишането дойде и болката.
Той беше в болнично легло. Разбра го още преди да отвори очи от неудобството, студа и миризмата. Май беше вярно. Смътно, макар и неприятно познато. Премигна и откри, че очите му са залепени с нещо. С някаква ароматизирана прозрачна медицинска лепкава маса. Все едно че се опитваше да гледа през стъкло, покрито с грес. Отново мигна и успя малко да фокусира зрението си, а след това трябваше да спре, за да си поеме дъх от усилието.
Имаше нещо страшно нередно в дишането му: трудно дишане, което не му осигуряваше достатъчно въздух. Опита се да преглътне и разбра, че свиренето идва от пластмасова тръба, пъхната в гърлото му. Устните му бяха сухи и напукани. Напъханата в устата му тръба не му позволяваше да ги овлажни. Опита се да се помръдне. Пронизаха го болки, изгарящи всичките му кости. Тръби влизаха — или може би излизаха — в ръцете му. И в ушите. И в носа.
Адски много тръби. Смътно осъзна, че това е лошо, само че не можеше да каже откъде го знае. С героични усилия се опита да повдигне глава и да види тялото си. Тръбата в гърлото му се размести и му причини болка.
Краища на ребра. Мършав хлътнал корем. Червени ивици по целите му гърди — като дългокрак паяк, свил се под кожата му точно под гръдната кост. Хирургическо лепило свързваше назъбени разрези, множество алени белези, прилични на дренажна карта на делтата на голяма река. Много тръби излизаха от отвори, където не трябваше да бъдат. Той погледна гениталите си. Приличаха на посърнала обезцветена буца. Там също имаше тръба. Болката оттам трябваше да бъде леко успокоителна, но той изобщо не чувстваше нищо. Не чувстваше нито краката, нито стъпалата си, макар че ги виждаше. Цялото му тяло беше покрито с ароматизирана лепкава маса. Кожата му се белеше на големи гадни бледи парцали, залепнали за тази маса. Главата му лежеше на възглавничка, черни облаци се въртяха пред очите му. „Прекалено много проклети тръби. Лошо…“
Беше зашеметен, в полубудно състояние, плуваше между съня и болката, когато дойде жената.
Със замъгленото си зрение той видя, че тя се наведе.