— Сега ще извадим стимулатора. — Гласът й беше ясен и нисък. Тръбите от ушите му бяха махнати — или пък ги беше сънувал? — Новото ти сърце ще тупти самостоятелно и белите ти дробове ще работят самички.
Тя се наведе над бодящите го гърди. Беше много хубава, елегантен интелектуален тип. Съжаляваше, че й се представя облечен само в лепкавата маса, макар да му се струваше, че вече й се е представял и с още по-оскъдно облекло. Не можеше да си спомни къде или как. Тя направи нещо с буцата на паешкото тяло. Той видя за миг червения разрез през кожата си — и пак след миг разрезът отново бе залепен. Тя, изглежда, отряза сърцето му досущ като древен жрец, принасящ жертва, но това беше невъзможно, защото той продължаваше да диша. Все пак определено беше извадила нещо, защото го постави на таблата, която държеше помощникът й.
— Готово. — Тя внимателно го наблюдаваше.
Той също я наблюдаваше, игнорирайки изкривяванията на образа, създавани от мехлема върху очите му. Имаше права лъскава черна коса, завита на кок — всъщност повече приличаше на валмо. Няколко красиви кичура се бяха измъкнали и плуваха около лицето й. Златиста кожа. Златиста кожа и леко дръпнати очи. Тежки аристократични мигли. Носът й — леко извит. Приятно, неподправено лице без хирургически промени за математически съвършена хубост, оживено от някакво тревожно напрежение. Одухотворено лице. Лице на интересна личност. Но, уви, непозната.
Беше висока и стройна, в светлозелена лабораторна мантия над другите дрехи.
— Док-тор — опита се да отгатне той, но от пластмасата в устата му думата прозвуча като неразбираемо клокочене.
— Сега ще извадя тази тръба — каза тя и издърпа нещо лепкаво около устните и бузите му — лента? С нея се откъсна още мъртва кожа. Измъкна внимателно и тръбата от гърлото му. Той се задави. Беше като да повърнеш змия. От облекчение, че се е отървал от нея, нас малко не припадна отново. Имаше още някаква тръба — кислород? — която запълваше ноздрите му.
Той размърда новата си челюст и преглътна за първи път от… от… Във всеки случай чувстваше езика си дебел и надут. Гърдите го боляха ужасно. Но потече слюнка и овлажни изсъхналата му уста. Човек всъщност не оценява слюнката, докато не му се наложи да живее без нея. Сърцето му биеше бързо и слабо, като пърхане на птичи крила. Не го чувстваше нормално, но поне чувстваше нещо.
— Как се казваш? — попита го тя.
Подсъзнателният ужас, който усърдно бе избягвал, зейна с черната си паст. Дишането му се ускори. Въпреки кислорода не му достигаше въздух. Не можеше да отговори на въпроса й.
— Агх — прошепна той. — Аг… — Не знаеше кой е, нито откъде е тази ужасна болка. Незнанието го изплаши много повече от самата болка.
Младият мъж в светлосиньо лекарско сако изсумтя:
— Мисля, че ще спечеля баса. Има съсиреци зад очните ябълки. Всичките схеми там са на късо. — Той потупа челото му.
Жената се намръщи раздразнено.
— Пациентите не излизат от криостазата като извадено от микровълнова фурна печено, готово за ядене. Необходимо е също толкова време за лечение, колкото ако първоначалното нараняване не ги е убило, и дори повече. Ще минат още два дни преди да мога да направя предварителна оценка на висшата му нервна дейност.
Въпреки това тя измъкна нещо остро и блестящо от ревера на жакета си и започна да го движи около него, да го докосва, като в същото време наблюдаваше показанията на монитора над главата му. Когато при едно убождане дясната му ръка трепна, тя се усмихна. „Да, а когато пенисът ми се надигне в дясната ми ръка, и аз ще се усмихна“ — помисли си той все още зашеметен.
Искаше да говори. Искаше да каже на този син човек да скочи през някой космически канал и да се пръждоса в ада заедно със своя бас. Единственото, което излизаше от устата му, беше съскане. Той потрепери от разочарование. Тялото му трябваше да функционира — или да умре. Чувстваше го с мозъка на костите си. Или да бъде здрав, или да бъде унищожен.
Не знаеше откъде идва тази сигурност. Кой щеше да го убие? Не знаеше. Те, някои безлични те. Нямаше време за почивка. Отново трябваше да бъде пълноценен — или да умре.
Медицинската двойка излезе. Преследван от неясен страх, той започна да се опитва да прави упражнения. Можеше да движи само дясната си ръка. Привлечен от удрянето, което се предаваше на монитора от датчика при него, младежът се върна и му даде успокоително. Когато отново го обгърна мрак, му идеше да завие. След това сънува много лоши сънища. Всичко що-годе смислено щеше да е добре дошло за объркания му ум, но когато се събуди, можа да си спомни единствено, че сънят беше много лош.