След безкрайно дълго време лекарката дойде да го нахрани. Натисна някакъв лост и леглото се повдигна.
— Нека да опитаме новия ти стомах, приятелю — каза тя.
Приятел? Беше ли й приятел? Имаше нужда от приятел, в това нямаше никакво съмнение.
— Шейсет милиграма глюкозен разтвор — захар и вода. — Първото блюдо в твоя живот, така да се каже. Чудя се дали вече имаш необходимия елементарен контрол върху основните мускули, за да можеш да смучеш през сламка.
Имаше. Щом първите капки от течността попаднаха на устните му, той започна да смуче. Да смуче и да гълта. По-елементарен контрол от този не можеше да съществува. Само дето не можа да изпие всичко.
— Това е добре — каза тя. Гласът й приличаше на ромол. — Стомахът ти още не е пораснал достатъчно, сам виждаш. Лили побърза да те събуди. Всичките органи, които сменихме, са още малко маломерни за тялото ти, което означава, че ще се натоварват прекомерно и няма да растат така бързо, както в кувьоза. За известно време няма да ти стига дъх. Но пък така беше по-лесно за работа. Имах повече свободно пространство, което много ме облекчи.
Не беше съвсем сигурен дали тя говори на него, или на себе си, както самотните хора говорят на домашните си животни. Тя взе чашата и се върна с леген, гъба и кърпи и започна да го мие, парче по парче. Защо един хирург изпълняваше задълженията на санитар? Доктор Р.Дърона — прочете той името й на зелената мантия. Изглежда, едновременно с миенето тя извършваше и неврофизиологичен преглед. Проверяваше резултатите от работата си.
— За мен ти беше една малка загадка, знаеш. Донесоха те в контейнер. Равен каза, че си бил много малък, за да бъдеш войник, но аз извадих от теб толкова парчета камуфлажен плат и защитна жилетка срещу невроразрушител плюс четирийсет и шест парчета от граната, така че не повярвах, че си бил само наблюдател. Какъвто и да си бил, онази имплодерна граната явно е била предназначена за теб. Само дето не е била надписана. — Тя се засмя. — Кой си ти?
Но не почака за отговор, което също беше добре. Усилието да поглъща захарната вода отново го беше изтощило. А и също толкова уместен беше въпросът „Къде си?“ и той беше ядосан, че тя, която сигурно знаеше, не възнамерява да му каже. Стаята представляваше анонимно високотехнологично медицинско помещение без прозорци. На планета, не на кораб.
„Откъде зная това?“ Неясната картина на кораб в главата му, изглежда, се разпадна, когато той я докосна. „Какъв кораб? Защо? Каква планета?“
Трябваше да има прозорец. Голям прозорец, през който да се вижда забулен в мъгла градски изглед и буйна река. И хора.
Липсваха хора, които по право трябваше да са тук, макар че той не можеше да си ги представи. Тази смесица от познатата му болнична атмосфера и непознатата обстановка накараха стомаха му да се свие на топка.
Кърпите, с които го забърсваше, бяха ледени, грапави, но той беше доволен, че се отървава от лепнещата маса, да не говорим за отвратителните безполезни работи, залепени по нея. Чувстваше се като гущер, който си сменя кожата. Когато тя свърши, от тялото му бяха махнати всички мъртви бели люспи. Новата му кожа приличаше на кървяща рана.
Тя намаза обезкосмяващ крем на лицето му — стори му се излишен и адски щипещ. После реши, че щипането му харесва. Беше започнал да се отпуска и да се радва на нейните услуги, макар да бяха смущаващо интимни. Тя поне го връщаше към достойнството да бъде чист и не го чувстваше като враг. Някакъв вид съюзник, поне на соматично равнище. Тя почисти крема от лицето му и заедно с него брадата и голяма част от кожата, и среса косата му, макар че, за нещастие, също като кожата косата му, изглежда, падаше на големи кичури.
— Готово — каза тя доволна. Държеше пред лицето му голямо огледало. — Погледни да видиш дали го познаваш? — Той видя, че тя присви очи, и разбра, че внимателно го наблюдава.
„Това съм аз? Е… предполагам, че ще свикна с тази си физиономия.“ Червена кожа, опъната върху лицеви кости. Стърчащ нос, остра брадичка… странно застрашителни сиви очи, вместо бяло — алено. Тъмната му коса беше на туфи, като при тежък случай на краста. Всъщност се беше надявал да изглежда по-добре.
Опита се да говори, да пита. Устата му се движеше, но, подобно на мислите му, твърде несъгласувано. Той издуха въздух и слюнка. Не можеше дори да ругае, от което му се дощя още повече да изругае, но вместо това се чу гъргорещо ръмжене. Тя бързо махна огледалото и го погледна разтревожено.
„Успокой се!“ Ако продължеше да се тръшка, сигурно отново щяха да му сложат доза успокоително, а той не искаше. Лежеше и дишаше безпомощно. Тя отново свали леглото, изгаси светлините и се приготви да излиза. Той успя да изстене. Това подейства. Тя се върна.