Където и да се намираше, беше на самото дъно. Тръбният подемник се извисяваше в полумрака, осветен само от означенията S-3, S-2, S-1. Тръбата беше изключена, защитната врата бе затворена. Той я бутна и тя се отвори. Той се замисли над възможностите. Можеше да включи подемника с риска да задейства някаква аларма някъде (защо трябва да си представя такова нещо?); или да се откаже и тайно да се изкачи по аварийната стълба. Изкачи едно стъпало. Пред очите му причерня. Внимателно слезе и включи подемника.
Тихо се изкачи до ниво S-1 и излезе. Малко фоайе с една врата, здрава и гола. Отвори се пред него и се затвори зад него. Той се огледа и видя, че се намира в малка стая, очевидно за отпадъци. Или склад. Обърна се. Вратата беше изчезнала в голата стена.
Изживя една ужасна минута преди да разбере, че пелтечещият му ум не си прави шеги. Вратата беше направена да прилича на стена. И той току-що се беше самозаключил тук. Трескаво я потупа цялата, но тя не го пусна да излезе. Голите му крака замръзнаха на гладкия циментов под. Беше замаян и адски уморен. Искаше да се върне в леглото си. Разочарованието и страхът бяха почти съкрушителни не поради това, че бяха толкова огромни, а поради неговата слабост.
„Искаш това само защото не можеш да го имаш. Перверзия. Продължавай“ — каза си той строго. Придвижи се от подпора до подпора до външната врата на складовото помещение. Когато вратата се плъзна зад гърба му, той откри, че тя също се затваря автоматично. „Продължавай!“
Складовото помещение се отвори към друг къс коридор, в средата на който имаше фоайе с тръбен подемник. Това ниво претендираше да е на края на линията — ниво B-2. Додето му стигаше поглед се издигаха отвори, маркирани В-1, G, 1, 2 и т.н. Той потърси нулевата точка, G. G за партер? Да. Излезе в някакъв тъмен хол.
Беше чисто малко помещение, елегантно мебелирано, но по-скоро като офис, отколкото като дом, с растения в саксии и бюро за рецепция или охрана. И никого наоколо. Никакви знаци. Но най-после имаше прозорци и прозрачни врати. В тях неясно се отразяваше помещението и той самият — навън беше нощ. Той се наведе над комуникационния пулт. Късмет. Не само имаше място, където да седне, но и изобилие от данни… По дяволите! Беше с дактилна ключалка и не можеше да се отключи от неговата длан. Имаше начини да се надхитрят тези ключалки… как беше… Разпокъсаните спомени се пръскаха като ято дребни рибки, изплъзвайки се от неговата власт. Едва не заплака от тази безпомощност, седнал на ергономичния стол, хванал твърде тежката си глава с две ръце, втренчен в безжизнения, неотстъпчив видеомонитор.
Потрепери. „Господи, как мразя студа.“ Заклати се към стъклената врата. Навън валеше сняг. Малки блестящи точици прехвърчаха косо през белите дъги на светлината от прозорците. Щяха да го удрят, да съскат и жилят голата му кожа. През ума му премина необичайна картина на дузина голи мъже, треперещи сред среднощна виелица, но не можеше да си спомни къде е виждал тази сцена, само изпитваше чувство на голямо нещастие. Така ли щеше да умре, замръзнал на вятъра и снега? След малко? Тук, зад прозорците?
„Аз бях мъртъв.“ За първи път осъзна това и стомахът му се сви. Той огледа болезнените белези по гърдите си през тънкия плат на мантията. „И сега също не съм много жив.“ Изкикоти се. Неестественият смях подразни дори неговите уши. Запуши уста с юмрук. Сигурно по-рано просто не бе имал време да се изплаши, но сега закъснялата вълна от ужас го събори на колене. На ръце и на колене. От хапещия студ ръцете му затрепериха неконтролируемо. Той запълзя.
Сигурно беше задействал някой сензор, защото прозрачната врата просъска и се отвори. Оо, не, нямаше да повтори предишната си грешка. Зрението му се замъгли, но той успя по някакъв начин да се обърне. Леденият цимент на гладките плочки под ръцете му го предупреди за грешката. Нещо сякаш стисна главата му — като всмукване, като удар с противен бръмчащ звук. Усети как косата му замръзва. В ретините му се завъртяха флуоресцентни светлини. Той се опита да се отдръпне, но падна в канала пред вратата в локва лигава каша… като грапава плесен. „Не, по дяволите, не, не искам отново да замръзна…“ Той се загърчи в погнуса.
Гласове. Тревожни викове. Стъпки, бърборене, топлина, оо, благословени топли ръце, които го изтеглиха от смъртоносната врата. Два женски гласа и един мъжки:
— Как се е добрал дотук?
— Как е излязъл?
— Извикайте Роан. Събудете я…
— Изглежда ужасно.