— Не! — Една ръка го хвана за косата и вдигна лицето му срещу светлината. — Той така си изглежда.
Лицето — лицето на ръката? — надвеси се над неговото: жестоко и разтревожено. Беше асистентът на Роан, младият мъж, който му беше дал успокоително. Беше слаб, с подчертано гърбав нос. На синьото му сако пишеше Р.Дърона — безумно! Но не беше доктор Р. „Така че наричай го… брат Дърона.“ Младият човек казваше:
— …опасно. Невероятно, че в това състояние е могъл да преодолее нашата охрана!
— Нашта хррана. — Думи! Устата му произнасяше думи! — Пртивопжарна храна — добави той замислено. — Тъпак!
Лицето на младия мъж трепна от изненада и обида.
— За мен ли говориш, Схема на късо?
— Той говори! — Лицето на неговата Дърона се появи над главата му. Гласът й беше развълнуван. Той я позна, макар че хубавата й коса беше разпусната и обгръщаше лицето й в тъмен облак. „Роан, любов моя.“
— Равен, какво каза той?
Младежът навъси тъмните си вежди.
— Кълна се, че каза „противопожарна охрана“. Предполагам, че е просто ломотене.
Роан се усмихна.
— Равен, всичките защитни врати са отворени отвътре, без да са кодирани. За случай на пожар или химическа авария, или… ясно ли ти е нивото на разбиране, което разкриват думите му?
— Не — каза студено Равен.
Този тъпак сигурно се беше засегнал… Той се усмихна мрачно на надвесените над него лица и полюляващия се таван на хола над тях.
Отляво се чу един по-стар, алтов глас, който възстанови реда и разпръсна тълпата.
— Ако нямате работа тук, връщайте се по леглата. — Една доктор Дърона, чиято късо подстригана коса беше почти бяла — очевидно притежателката на този глас, се появи в зрителното му поле и го погледна замислено. — Скъпа Роан, дори толкова осакатен той едва не избяга.
— Е, чак да избяга — обади се брат Равен. — Дори ако по някакъв начин беше минал през въоръжената охрана, с тези дрехи за двайсет минути щеше да замръзне.
— Как е излязъл?
Една доктор Дърона призна:
— Трябва да е минал покрай мониторната станция, докато съм била в тоалетната. Съжалявам!
— Да предположим, че го беше направил през деня — размишляваше алтовият глас — и че го видят. Щеше да е истинско нещастие.
— След този случай ще затваряме вратата на частното крило с дактилна ключалка — обеща одевешната доктор Дърона.
— Не съм сигурна, че ще е достатъчно, като се има предвид това забележително изпълнение. Вчера той не можеше дори да говори. Все пак това ме изпълва колкото с тревога, толкова и с надежда. Мисля, че тук има нещо. Най-добре е да го следим отблизо.
— Кого можем да отделим? — попита Роан.
Няколко доктор Дърони, облечени в мантии и нощници, погледнаха към младия мъж.
— О, не! — запротестира Равен.
— Роан може да го наблюдава през деня и да продължи работата си. Ти ще поемеш нощната смяна — каза твърдо белокосата жена.
— Слушам — отговори с въздишка младежът. Тя му се закани с пръст.
— А сега го върнете в неговата стая. Роан да го провери за увреждания.
— Ще взема антигравитационната носилка — каза Роан.
— За него не ти трябва антигравитационна носилка — присмя се Равен, коленичи, взе беглеца в ръце и се изправи. Демонстрация на сила? Е… не. — Той тежи не повече от мокър балтон. Хайде, Схема на късо, обратно в леглото.
Зашеметен и възмутен, той позволи да го отнесат долу. Роан вървеше съчувствено до него през хола, надолу по тръбния подемник, през складовото помещение и обратно в най-долната част на сградата. Най-после, в отговор на непрекъснатото му треперене, тя включи нагряваната зона на леглото му на максимална температура.
После го прегледа, като отдели особено внимание на бодящите го белези.
— Не е успял да скъса нищо вътрешно. Но изглежда психически разстроен. Може би е от болка.
— Да му дам два кубически сантиметра успокоително? — попита Равен.
— Не. Само поддържай стаята притъмнена и тиха. Изтощил се е. Като се затопли, мисля, че ще заспи. Тя нежно докосна бузите, дори устните му. — Знаеш ли, че днес за втори път говори?
Тя искаше да й говори. Но сега той беше много уморен. И много разтревожен. Тази вечер между тези хора съществуваше напрежение, между всички тези доктор Дърони. И не просто медицински страх за безопасността на пациент. Те бяха разтревожени за нещо. Нещо, което трябваше да направят с него? Той може и да не знаеше нищо за себе си, но те знаеха и не искаха да му кажат.
Роан се загърна с дрехата си и излезе. Равен взе два стола — един за краката си, настани се и започна да чете. Учеше, защото от време на време препрочиташе някои страници или си вземаше бележки. Нямаше съмнение, че учи за доктор.