— Колко научно — въздъхна той. Гледаха се един друг с еднаква студенина.
— Мислех, че това може да ви е интересно.
— Лорд Марк с вас ли е?
— Да. — Графинята му направи знак с ръка и Марк влезе в обхвата на видеокамерата.
— Ваше величество.
— И така, лорд Марк. — Грегор го погледна тъжно. — Изглежда, твоята майка желае да ти даде достатъчно дълго въже, за да можеш да се обесиш.
Марк преглътна.
— Да, Ваше величество.
— Или да се спасиш… — Грегор кимна. — Така да бъде. Късмет и наслука.
— Благодаря ви, Ваше величество.
Грегор се усмихна и изключи канала.
Илян повече не се обади.
Следобеда графинята взе Марк със себе си до Имперската военна болница на посещение при съпруга си. Откакто графът беше получил кризата, Марк я беше придружавал само два пъти. Не беше много очарован от предстоящото посещение. От една страна, мястото миришеше прекалено много на клиниките, в които беше подлаган на мъчение по време на джексънианската си младост. Откри, че си спомня за най-ранните операции и лечения, които мислеше, че отдавна е забравил. От друга страна, Марк изпитваше ужас от самия граф. Вярно че беше на легло, но неговата личност беше толкова силна, колкото животът му бе несигурен, и Марк не знаеше кое от двете го плаши повече.
Краката му започнаха да се движат по-бавно, за да спрат в болничния коридор пред охраняваната стая на министър-председателя. Той застана нерешително. Графинята се обърна, погледна го и спря.
— Ще влезеш ли?
— Аз… всъщност не искам да вляза.
Тя се намръщи и се замисли.
— Няма да те насилвам. Но ще направя едно предсказание.
— Кажете, госпожо.
— Никога няма да съжаляваш, ако влезеш. Но може би горчиво ще се разкайваш, ако не влезеш.
Марк разбра.
— Добре — каза той тихо и я последва.
Влязоха на пръсти по дебелия килим. Пердетата на широкия прозорец бяха дръпнати и разкриваха изглед към градската част на Ворбар Султана, чак долу до старинните здания и реката, която разделяше на две сърцето на столицата. Беше облачен, студен, дъждовен следобед. Сиви и бели мъгли пълзяха и се въртяха по върховете на най-високите модерни кули. Графът беше обърнал глава към сребристата светлина. Изглеждаше разсеян, отегчен и болен, лицето му беше подпухнало и зелено, което само отчасти се дължеше на отражението на униформената пижама, напомняща недвусмислено за ранга на пациента. Беше отрупан със сензори, а на ноздрите му имаше кислородна маска.
— Ах! — Той се обърна, когато влязоха, усмихна се и включи лампата до леглото си. Тя хвърляше топла светлина, но въпреки това не успя да подобри цвета на лицето му. — Скъпи капитане… Марк. — Графинята се наведе и размениха една съвсем не формална целувка, после тя се сви на края на леглото му, кръстоса крака, оправи дългата си пола и започна спокойно да разтрива босите му стъпала, а той въздъхна доволно.
Марк пристъпи напред.
— Добър ден, сър. Как се чувствате?
— Адски, щом като не можеш да целунеш жена си, без да останеш без дъх — оплака се той. Беше задъхан.
— Пуснаха ме в лабораторията да видя новото ти сърце — каза графинята. — Вече е колкото пилешко и тупти весело в малката си кувьоза.
Графът слабо се засмя.
— Колко нелепо!
— Аз мисля, че е хубаво.
— На мое място и ти би мислила като мен.
— Ако наистина има нещо нелепо, помисли си какво възнамеряваш да направиш след това със старото си сърце — посъветва го графинята със злобна усмивка. — Възможностите за безвкусни шеги са почти неизчерпаеми.
— Умът ни подвежда — промърмори графът, после погледна Марк, все още усмихнат.
Марк пое дъх.
— Лейди Корделия ви е обяснила какво възнамерявам да направя, нали, сър?
— Мм. — Усмивката на графа изчезна. — Да. Пази си гърба. Джексън Хол е мръсно място.
— Да… зная.
— Така е. — Той обърна глава и се загледа в сивия прозорец. — Ще ми се да мога да изпратя Ботари с теб.
Графинята го погледна разтревожено. Марк прочете мисълта, изписана на лицето й: „Нима е забравил, че Ботари е мъртъв?“ Но тя се страхуваше да го попита. Вместо това се усмихна весело.
— Аз вземам със себе си Ботари-Джесек, сър.
— Историята се повтаря. — Той се помъчи да се опре на лакът и добави строго: — Така е по-добре, момче, чув’ш? — И отново се отпусна на възглавницата, преди графинята да може да реагира и да му помогне. Напрежението от лицето й изчезна. Графът очевидно беше малко замаян, но не беше толкова зле, че да забрави за насилствената смърт на своя телохранител. — Елена е по-умна, отколкото беше баща й, гарантирам това — въздъхна той. Графинята свърши с разтриването на краката.