Той лежеше по гръб, свъсил вежди, и очевидно се мъчеше да измисли някой полезен съвет.
— Веднъж си мислех… открих това, едва когато остарях, разбираш… че няма по-ужасна съдба от тази на съветник. Да можеш да кажеш как да се направи нещо, вместо да го направиш. Да изпратиш протежето си, умно и хубаво, и да си останеш край огъня… Мисля, че намерих по-лоша съдба. Да изпратиш ученика си като знаеш адски добре, че не си имал възможност да го научиш достатъчно… Бъди умен, момче. Навеждай се бързо. Не се предавай на врага предварително, в ума си. Ти можеш да бъдеш победен само тук. — Той докосна слепоочието си.
— Аз дори все още не зная кой ми е враг — каза Марк спокойно.
— Врагът ще те намери — въздъхна графът. — Хората ще ти се разкрият с приказки или до друг начин, ако си спокоен и самият ти не им се разкриеш и не си адски припрян, и им се дадеш като сляп прилеп и загинеш. А?
— Предполагам, че е така, сър — каза Марк разстроен.
— Хм. — Графът бе останал съвсем без дъх. — Разбираш ме ти — изхъхри той. Графинята го погледна, стана от леглото и се изправи.
— Е — каза Марк и кимна, — довиждане. — Думите му увиснаха във въздуха, недостатъчни. „Сърдечните кризи не са заразителни. По дяволите, от какво се боиш?“ Той преглътна и внимателно се приближи до графа. Никога не го беше докосвал с изключение на онзи път, когато се опитваше да помогне да го натоварят на летящия велосипед. Изплашен и същевременно насърчен той протегна ръка.
Графът я хвана — кратко, силно ръкостискане. Ръката му беше голяма, квадратна, с тъпи пръсти — ръка на човек, способен да работи с лопати и с кирки, със саби и пистолети. Ръката на Марк изглеждаше малка и детска, закръглена и бледа, съвсем различна. Нямаха нищо общо помежду си освен това ръкостискане.
— Обърквай врага, момче — прошепна графът.
— Това ми е в кръвта, сър.
Баща му изсумтя доволен.
Тази вечер, през последната си нощ в Бараяр, Марк направи едно последно обаждане по видеофона. Измъкна се, за да използува пулта в стаята на Майлс, не тайно, а по-скоро лично. Гледа втренчено безжизнената машина цели десет минути преди конвулсивно да набере кода.
Когато звъненето престана, на видеомонитора се появи лицето на жена с руса коса. На средна възраст. С поразителна красота, малко поувехнала. Силно и уверено. Очите й бяха сини и весели.
— Квартирата на комодор Куделка — съобщи тя официално.
„Това е майка й.“ Марк потисна паниката си и овладя гласа си.
— Мога ли да говоря с Карин Куделка, моля…
Челото на блондинката се сбърчи.
— Май зная кой сте, но… кой да кажа, че я вика?
— Лорд Марк Воркосиган — произнесе с мъка той.
— Един момент, милорд. — Тя излезе извън обсега на видеокамерата, но той я чуваше как вика: „Карин!“
Чу се приглушено блъскане, неясни гласове, нисък и смеещият се глас на Карин: „Не, Деля, за мен е! Мамо, кажи й да се махне. За мен, само за мен! Махай се!“ Последва шум от блъскане на врата, вероятно в тяло, скимтене, после се чу по-силен и по-категоричен удар.
Задъхана и разрошена Карин Куделка се появи и със светнали очи каза:
— Здравейте!
Не беше съвсем като погледа, който лейди Кася беше отправила към Иван, но беше властен и син, почти като него. Прималя му.
— Здравейте — каза той съвсем тихо. — Обаждам се да се сбогуваме. — Не, по дяволите, това беше много кратко…
— Какво?
— Хм, не исках да кажа точно това. Скоро ще тръгна на извънпланетно пътуване и не ми се ще да замина, без отново да говоря с вас.
— Оо! — Усмивката й угасна. — Кога ще се върнете?
— Не съм сигурен. Но когато се върна, бих искал да ви видя пак.
— Е… разбира се.
„Разбира се!“ каза тя. Колко много хубави допускания се съдържаха в това „разбира се“.
Тя присви очи.
— Случило ли се е нещо, лорд Марк?
— Не — отговори той припряно. — Мм… този глас, дето чух преди малко, на сестра ви ли беше?
— Да. Заключих се, иначе щеше да стои край мен и да ми се плези, докато говоря. — Сериозната й физиономия на обидена се промени и тя добави: — Понеже така правя аз, когато й се обаждат приятели.
Той беше приятел. Колко… колко нормално! Задаваше един подир друг въпроси, с които я накара да говори за сестрите си, за родителите си, за собствения си живот. Частни училища за любимите деца… Семейството на комодора беше състоятелно и с някаква бараярска страст към образование и успех, към стремеж за ръководене на някаква служба. Като мъртво течение, което ги тегли към тяхното бъдеще. Тя продължи, залята от собствените си думи, от споделени мечти. Беше толкова кротка и реална. Никаква сянка на принуда, нищо противно или изопачено. Той имаше чувството, че се храни, но не с физическа, а с духовна храна. Почувства мозъка си топъл, разширен и щастлив — усещане почти еротично, но по-малко застрашаващо. Уви, след известно време тя разбра, че разговорът е едностранен.