„Можеше да е и по-лошо.“ Сега ядеше истинска храна, а не подсладена вода или мека тиня. От два дена сам се къпеше и обличаше. Вече не носеше болничен халат. Бяха му дали риза и панталони. „Подобни на корабно трико“ Сивият им цвят най-напред му беше приятен. „Кракрал и краклара крали кларинети!“ Той легна, хриптейки от радост. Вдигна очи и видя доктор Дърона, застанала на вратата, да го наблюдава леко усмихната.
Той затаи дъх и й махна с пръсти за поздрав. Тя влезе и седна на леглото му. Беше в обичайната си, прикриваща женските й форми зелена мантия и носеше сак.
— Равен съобщи, че си дрънкал цяла нощ — каза тя, — но не е било дрънкане, нали? Упражнявал си се да говориш.
— Дъ — кимна той. — Трява говор. К’мандва… — Той докосна устните си и махна неопределено с ръка в стаята. — Подчинява.
— Ти смяташ така, нали? — Тя вдигна весело вежди, но очите под тях го гледаха остро. После постави между двамата масичката за хранене. — Седни, мой малък авторитарен приятелю. Донесох ти няколко играчки.
— Вт’ро длество — промърмори той мрачно, но отново се изправи. Боляха го само гърдите. Изглежда, че поне беше приключил с повечето противни страни на второто си ранно детство. Щеше ли да дойде второто юношество? Боже опази! Може би ще може да прескочи този етап. „Защо се страхувам от юношеството? Не мога да си спомня.“
Той се засмя леко, когато тя изпразни сака и нареди на масата около две дузини части от някакви разглобени ръчни оръжия. „Тест?“ Започна да ги подбира. Стънер, невроразрушител, плазмен лък, класически пистолет… плъзгане, извиване, щракане, сглобка… едно, две, три, четири. Той ги подреди в един ред.
— Енерг’ни клетки къд’. Не ме въор’ а? Тези… в повече. — Той отмести настрана половин дузина излишни части. — Ха. Трик. — И й се усмихна самодоволно.
— Ти нито веднъж не насочи тези неща към мен или към себе си, докато ги сглобяваше — отбеляза тя с любопитство.
— Мм? Не заб’лязах. — Но тя беше права. Той посочи плазмения лък.
— Спомни ли си нещо, докато правеше това? — попита тя.
Той поклати глава отново разочарован, след това се оживи.
— Спомних нещ’ таз’ сутр’н. П’д д’ша. — Той започна бързо да говори и речта му отново се превърна в неразбираем поток от думи.
— Под душа — преведе тя поощряващо думите му. — Разкажи ми. По-бавно, имаме достатъчно време.
— Бавно. Е. Смърт — Произнесе той ясно. Тя трепна.
— Въпреки това. Разкажи ми.
— Ах. Добре. Мисля аз бух момче. Язд’х нак’н. Стар човек на др’г кон. Хълм. Студ’но. Коне… пухтя кот м’н. — Дълбокото му дишане не беше достатъчно дълбоко, за да му осигури необходимия въздух. — Дървета. Планина, две, три планини покрити с’с дървета, всичките завързани за’дно с нови пластмасови тръби. До ’дна колиба н’ дъното. Д’до щастлив… щото тръби работят добре. — Той се мъчеше да произнесе последната дума цяла и успя. — Мъжете са щ’стливи също.
— Какво правят те? — попита тя и гласът й прозвуча разстроено. — Тези мъже.
Той виждаше това отново в главата си, спомен в спомена.
— Гор’ха дърво. Прав’ха захар.
— В това няма смисъл. Захарта се получава от биологическо производство в цистерни, а не от горене на дърва — каза Роан.
— Дървета — потвърди той. — Зах’рни дръвета. — В ума му се появи друга картина: старият човек отчупва парче от нещо, което изглежда като жълто-кафяв камък, и му дава да го опита, пъха го в устата му. Чувство за изкривени стари, изцапани, студени пръсти до бузата му, сладост, размесена с кожа и коне. Той потрепери от непреодолимото физическо усещане. Това беше истина! Но той все още не можеше да си спомни никакви имена. „Д’до!“
— Пл’нините са мой — добави той. Мисълта го натъжи. Не знаеше защо.
— Какво?
— Мои са. — Той се намръщи.
— Нещо друго?
— Не. Т’ва е всичко. — Той стисна ръце в юмруци. След това ги разтвори и ги сложи внимателно на масата.
— Сигурен ли си, че това не е сън от миналата нощ?
— Не. П’д д’ша — каза той.
— Много странно. Това го очаквах. — Тя кимна към сглобените оръжия и започна да ги прибира в платнения сак. — Другото — с леко кимване на глава тя посочи, че има предвид малката му история, — не се връзва. Захарните дървета ми звучат много като сън.