По-късно една млада Дърона донесе поднос с вечеря и той яде заедно с Роан на малката маса в дневната, докато сивият ден навън избледня и премина в мрак. В положението му на затворник-пациент не беше настъпила реална промяна, но му беше добре извън болничната стая, далеч от мониторите и зловещата медицинска апаратура. Дори да върши нещо толкова прозаично, като вечеря с приятел.
След като вечеряха той се разходи из дневната.
— Имаш ли нещо против, ако разгледам нещата ти?
— Не. Кажи ми, ако нещо те интересува.
Тя все още не му казваше нищо конкретно за него, но сега поне, изглежда, желаеше да говори за себе си. Докато говореха, неговата вътрешна представа за света се обърна. „Защо главата ми е пълна с карти на космически коридори?“ Може би щеше да се възстанови по най-трудния начин. Да проучи всичко във Вселената и каквото остане — някаква дупка, някакво джудже в центъра, — ще бъде той. По метода на елиминиране. Обезкуражаваща задача.
Погледна през поляризираното стъкло на прозореца към слабия блясък, който се носеше във въздуха като вълшебен прах. Сега научи за какво беше защитният екран, с който се беше сблъскал слепешката по-напред. Разбра, че отговаря на военните стандарти, непроницаем като се почне от вируси и газови молекули и се стигне до… какво? Сигурно куршуми и плазма. Някъде наоколо трябваше да има мощен генератор. Защитата беше изградена по-късно към вече завършената архитектура на сградата. Не беше включена в конструкцията й. Имаше нещо свързано с нея…
— Ние сме на Джексън Хол, нали? — попита той.
— Да. Какво означава това за теб?
— Опасност. Лоши неща. Каква е тази сграда? — Той махна с ръка.
— Клиника Дърона.
— Така ли? И какво правите тук? Защо съм тук?
— Ние сме в личната клиника на Къща Фел. Според нуждата изпълняваме за тях различни медицински задачи.
— Къща Фел. Оръжия. — Асоциацията настъпи почти автоматично. — Биологически оръжия. — Той я погледна укорително.
— Понякога — призна тя. — Но и биологическа защита.
Беше ли той командос на Къща Фел? Или пленен противников командос? По дяволите, в коя армия биха използували полуинвалидно джудже за командос?
— Къща Фел ме е предоставила на теб за експерименти?
— Не.
— Не? Тога… защо съм тук?
— За нас това също е голяма загадка. Ти пристигна замразен в криокамера и по всичко личеше, че си бил подготвен много набързо. В контейнер, адресиран до мен, с обикновен транспортен кораб без обратен адрес. Надявахме се, че ако можем да те съживим, ще ни разкажеш всичко.
— Т’ва ще пр’дължи.
— Да — призна тя честно.
— Но ти н’ма да ми кажеш н’що.
— Още не.
— Какво ще стане, ако офейкам оттук?
Тя го погледна разтревожена.
— Моля те, недей. Ще те убият.
— Отново?
— Отново — потвърди тя.
— Кой?
— Ами… зависи кой си ти.
Той промени насоката на разговора, после се връща на темата още три пъти, но не може да я заблуди или измами да му каже нещо повече за него. Изтощен, той се отказа повече да пита и остана да лежи буден през нощта, замислен върху проблема както хищна птица за леш. Цялото това разпитване не донесе нищо добро, само му размъти мозъка. „Заспи“ — каза си той. Утрешният ден можеше да му донесе нещо ново. Каквото и да беше положението, то не беше стабилно. Той чувстваше това, чувстваше, че балансира върху острието на бръснач. Под него лежеше тъмнина, прикриваща пух или остри шишове, а може би нищо — едно безкрайно падане.
Не беше съвсем убеден в ползата от горещата вана и терапевтичния масаж. Бяха упражнения, той разбираше това. Доктор Крис беше вкарала един велосипед за упражнения в кабинета на Роан и го караше да върти до изпотяване — почти до припадък. Всичко така болезнено трябваше да е добро за него. Никакви резки движения засега. Беше опитал веднъж и беше припаднал с широко отворени очи, с приглушен писък на агония, и беше скастрен от сърдитата доктор Крис заради опита да извърши непредписани движения.
Доктор Крис направи някои бележки и отново излезе, оставяйки го на по-милостивите грижи на Роан. Сега той лежеше леко изпотен в леглото на Роан, завит в хавлия, докато тя преглеждаше скелетно-мускулната структура на гърба му. Пръстите на доктор Крис, когато правеше масаж, бяха като сонди. Ръцете на Роан милваха, но тъй като той не беше програмиран за автоматично мъркане, от време на време само успяваше да изпъшка от удоволствие. Тя работеше върху краката и пръстите и постепенно преминаваше нагоре.