Би им казал всичко за лорд Марк и за Майлс, и за графа, и за графинята, и за Бараяр. И за Карин. Но принудителното хранене разрани гърлото му, а медикаментът му отне говора и рефлексите, които го караха да пищи толкова много. Грешка на Риовал. Риовал наблюдаваше. Но не слушаше.
„Аз исках да бъда лорд Марк. Просто исках да бъда лорд Марк.“ Толкова лошо ли беше това? Той все още искаше да е лорд. Почти беше постигнал това и сега то му се изплъзваше. Беше му отнето. Той плачеше за това, горещи сълзи се стичаха като разтопено олово по тялото без кожа. Чувстваше как лорд Марк му се изплъзва, откъсва се, погребан жив. Разпадане. „Аз просто искам да бъда човешко същество.“ Отново измамен.
ДВАДАСЕТ И ПЕТА ГЛАВА
Той обикаляше из стаята за стотен път, почуквайки по стените.
— Ако можем да разберем коя е външна — каза той на Роан, — може би ще успеем да я пробием.
— С какво, с нокти ли? Ами ако сме през три стаи? Как ще излезеш? — възрази Роан. — Ти просто ме подлудяваш!
— Трябва да излезем.
— Трябва да чакаме. Лили не може без нас. Все някой ще направи нещо.
— Кой? И как? — Той огледа малката спалня. Не беше изградена като затвор. Беше просто гостна със самостоятелна баня. Нямаше никакви прозорци, което предполагаше, че е под земята или в някоя вътрешна част на къщата. Ако беше под земята, пробиването на стената нямаше да им бъде от голяма полза, но ако можеха да минат в друга стая, възможностите бяха по-големи. Тук имаше само една врата и двама стражи със стънери пред нея. Те се бяха опитали да примамят стражите да отворят вратата миналата нощ, претендирайки, че са болни, и веднъж, когато той наистина беше много зле и получи пристъп, стражите им бяха подали санитарната чанта на Роан, което не помогна, защото изтощената жена отговори на исканията му за действие със заплаха да го упои.
— Оцеляване, освобождаване, саботаж — пак заяви той. Това се беше превърнало в литания, която неспирно се въртеше в главата му. — Това е дълг на войника.
— Аз не съм войник — каза Роан, търкайки очите си — под тях имаше кръгове. — И Ваза Луиджи няма да ме убие. Ако имаше такива намерения, щеше да го стори миналата нощ. Той не действа с жертвата си както Риовал. — Тя захапа устната си, може би съжаляваше за последното изречение. — Или може би ще ни остави тук, докато аз те убия. — Тя се претърколи на леглото и затисна главата си с възглавница.
— Ти трябваше да разбиеш онзи леколет.
Изпод възглавницата се чу шум, който можеше да е или стон, или ругатня. Може би беше изказвал това си съжаление прекалено много пъти.
Вратата се отвори и той се завъртя като попарен. Един страж поздрави почти учтиво.
— Поздрави от барон Барапутра. Ако обичате, се пригответе да вечеряте с него и баронесата. Когато станете готови, ще ви придружим до горния етаж.
Трапезарията на Барапутра беше с големи стъклени прозорци, разкриващи гледка към замръзнала в скреж градина. Край вратите стояха грамадни стражи. Градината проблясваше в сгъстяващия се мрак. Бяха тук цял един джексъниански ден — двайсет и шест часа и няколко минути. Ваза Луиджи стана при тяхното влизане и по негов знак стражите се оттеглиха навън, създавайки илюзия за уединеност.
Трапезарията беше подредена стилно — с отделни дивани и малки маси, наредени в полукръг с изглед към градината. Една много позната на външен вид жена седеше на един от диваните.
Косата й беше бяла, с кичури от черно, и навита в сложни плитки на главата. Тъмни очи, фина кожа с цвят на слонова кост със съвсем малки бръчици, силно гърбав нос — доктор Дърона. Отново. Беше облечена във фина свободна светлозелена копринена блуза, може би случайно напомняща на облеклото в Лаборатория Дърона, и къси панталони в кремав цвят. Доктор Лотус Дърона, баронеса Барапутра, имаше изискан вкус. И средства да си го позволи.
— Роан, скъпа — каза тя, кимна и протегна ръка за целувка като на придворна дама.
— Здравей, Лотус — каза спокойно Роан и притисна устни до ръката й. Лотус се усмихна и с жест ги покани да седнат.
После докосна някакъв бутон и една девойка, облечена в кафява коприна, влезе и сервира напитки — най-напред на барона, правейки реверанс със сведени надолу очи. Изглеждаше много позната — със силно гърбав нос, с фина права черна коса, вързана на тила и развята като конска опашка на гърба… Когато поднесе на баронесата, очите й се вдигнаха нагоре и се разтвориха като цветя на слънце, светнали от радост. Когато се поклони на Роан, погледът й изглеждаше учуден и тъмните й вежди се сведоха надолу в недоумение. Роан й отговори със също толкова учуден поглед, който премина в зараждащ се ужас, когато девойката се отдалечи.