Пилотът остана на борда и отдели още четирима Дендарии. Двама изчезнаха в сенките на участъка, двама останаха да охраняват совалката. За последното той беше спорил с Торн. Вътрешното му чувство му подсказваше, че за атакуване на яслата за клонове трябва да имат колкото се може повече командоси. Цивилната болнична охрана не представляваше сериозна заплаха, а докато дойдеше на помощ по-добре въоръжената охрана, щеше да мине време. Дотогава Дендарии щяха да са си отишли, стига да можеха да се справят достатъчно бързо с клоновете. Той се прокле, че не беше взел от Ескобар две команди вместо една. Това нямаше да представлява никаква трудност, но се беше поддал на съмнението, че „Ариел“ няма да може да побере толкова много хора, и си беше представял, че всички ще могат да се измъкнат живи. Трябваше да се отчетат толкова много фактори…
Шлемът запълваше периферното му зрение с плетеница от кодове, числа, графики. Той ги следеше, но те изчезваха много бързо. Преди да успее да възприеме един кадър и да го разтълкува, той изчезваше, изместен от друг. Приложи съвета на Торн и намали силата на светлината, а звука сведе до шепот, като в халюцинация. Аудиосензорите на шлема не бяха лоши. Не улавяха излишно дърдорене.
Той, Торн и други седем Дендарии последваха Таура на бегом — тя просто крачеше — между две съседни сгради. Там беше комуникационният център на барапутранската охрана. Той настрои приемника в шлема си на техните аудиоканали. „По дяволите, чуваш ли? Джо, провери сектор четири.“ Последва поредица от отговори. Беше сигурен, че ще пристигнат и други, макар че нямаше намерение да ги чака.
Зад ъгъла. Ето я! Триетажна хубава сграда с много растения и парк, големи прозорци, балкони. Не приличаше на болница, нито пък на общежитие. Беше неопределена, съмнителна, дискретна. На една табела беше написано на двата джексъниански езика „КЪЩА НА ЖИВОТА“. „Къщата на смъртта. Скъпият ми дом.“ Ужасно познат и ужасно чужд. Някога му беше изглеждал много хубав. Сега му изглеждаше… по-малък, отколкото го помнеше.
Таура вдигна плазмения си лък, настрои го на широк ъгъл и изби остъклената входна врата, от която се разхвърчаха парчета оранжево, бяло и синьо стъкло. Дендариите нахълтаха и се втурнаха наляво и надясно още преди да паднат последните парченца от счупеното стъкло. Един овладя станцията, с която се охраняваше приземния етаж. Сигнализацията и противопожарните алармени системи бяха прекъснати: Дендариите унищожаваха в движение с плазмени дъги мощните високоговорители, покрай които минаваха, но по-отдалечените продължаваха да издават приглушен звук. Автоматичните пръскачки вдигаха облаци пара от възникналите пожари.
Той се затича да ги настигне. В коридора пред тях се появи един барапутранец в униформа на пазач от охраната. Три стънера го поразиха едновременно, оръжието му изгърмя без никаква полза в тавана.
Таура и две жени се качиха на един тръбен подемник за третия етаж. Един командос ги задмина с надежда да овладее покрива. Той поведе Торн и останалите командоси по фоайето на втория етаж, после наляво. Двама невъоръжени възрастни — единият жена по нощница, която тъкмо си навличаше роклята, бяха повалени в мига, в който се появиха. Там! Зад онези двойни врати. Те бяха заключени и някой блъскаше отвътре.
— Ще разбием вратата — изрева Торн. — Отстранете се, за да не пострадате! — Блъскането престана. Торн кимна. Един командос нагласи плазмения лък на тесен лъч и стреля в металната ключалка. Торн ритна вратата и тя широко се разтвори.
Един русокос младеж отстъпи назад и се втренчи учуден в Торн.
— Вие не сте пожарникар.
Тълпа от други младежи, почти деца, се скупчи в коридора зад русокосия. Не беше необходимо да си припомня, че са десетинагодишни, но не беше сигурен във възприятията на командосите. Бяха представени всякакви комбинации от височина, раса и телосложение, много по-разнородни, отколкото човек би могъл да си представи сред тази обстановка като от гръцката митология. Различното тегло, не красотата беше целта на тяхното създаване. Въпреки това всички бяха в такова блестящо здраве, каквото генната технология позволяваше да се постигне. Всички бяха в нещо като униформено облекло — спално бельо: бронзовокафяви горнища и шорти.
— Кажи им нещо — изсъска Торн и го блъсна напред. — Говори.
— Чакай да се опомня — успя да промълви той.
— Добре.
Беше си повтарял наум речта за този върховен момент десет хиляди пъти с всяка възможна интонация. Единственото нещо, което си спомни сега, беше, че няма да започне с „Аз съм Майлс Нейсмит“. Сърцето му биеше лудешки. Той пое дълбоко дъх.